Числата изчезнаха и се смениха от назъбен розов конус, пресечен по дължината от също толкова назъбена тъмносиня линия. Коста се втренчи в дисплея и измърмори:
— Проклет да съм!
— Какво? — попита Чандрис.
Коста посочи и една част от съзнанието му забеляза, че пръстът му трепери.
— Синята линия в средата е радиационното изригване — обясни той. — А розовият конус показва областите, където няма никакво лъчение.
— Никакво ли? — Чандрис го изгледа.
— Никакво. Поне не и в честотите, на които бяха настроени сензорите.
— Но…
— Има ли записи на други изригвания на борда?
— Не зная — мрачно каза Чандрис и посегна към пулта. — Да проверим.
22.
Бебето спеше, стиснало очи срещу приглушеното нощно осветление. Клепачите му се пресичаха от деликатна паяжина мънички вени. От време на време размахваше ръце или стискаше юмручета, а веднъж издаде серия тихи мляскащи звуци.
Коста седеше в затъмнената стая, отпиваше от изстиналия си чай и го наблюдаваше.
След двадесетина минути вратата внезапно се отвори.
— Доктор Ка… А, здрасти, Джерико — радостно възкликна Джайаси. — Не трябваше ли да си на Ангелиада?
— Пътуването свърши по-рано — каза Коста. — Ако търсиш доктор Кахенло, тя отиде до лабораторията.
— Не е спешно. Кой е това, Анджелика ли?
— Така ли се казва? — Коста сви устни. — Трябваше да се сетя.
Настъпи кратко мълчание.
— Добре ли си? — озадачено попита Джайаси.
— Не съвсем. — Коста посочи с чашата си към дисплея и разля няколко капки върху пръстите си. — Не мога да го разбера, Язон. Що за хора сте, че така нехайно да поставите ангел около врата на едно бебе?
— Има известен риск, прав си — съгласи се Джайаси и се доближи до креслото на Коста. — Но в никакъв случай не може да се нарече нехайност. Нито пък прибързаност. Споровете и дискусиите продължиха близо година и накрая целият институт стигна до съгласие. Директор Подолак и останалите най-накрая решиха, че трябва да го направим.
— Заради науката.
— Е, може и така да се каже. Не забравяй обаче, че не правим опита просто от студено любопитство. Имаме двадесетгодишния опит на Върховните сенатори и останалите, да не говорим за лабораторните проучвания преди това. Макар и да не сме наясно какво точно представляват ангелите, доста добре знаем какво правят.
— Ами ако не знаете? — Коста обърна гръб на екрана и го погледна. — Представи си, че не са кванти на доброто. Представи си, че са нещо повече.
— Например?
— Например, че имат свои собствени мотиви. Или че те самите биха могли да бъдат разумни.
Джайаси примигна, но миг по-късно лицето му се проясни.
— А, ясно. Така де, беше на ловен кораб, нали? Нека позная — пробутали са ти онази брадата история за чуждопланетни призраци.
Беше ред на Коста да се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това „пробутали са ти“? Да не би да е някаква шега?
— Не, не е никаква шега. Просто една и съща теория в един или друг вид битува сред ловците от години. Никой не гледа наистина сериозно на нея.
„Освен може би Мирът“ — мислено си напомни Коста.
— И защо? Да не би да знаеш какво се случва с кораб, който се е опитал да се катапултира през черна дупка като Ангелиада?
— Не, но не там е въпросът — отвърна Джайаси. Проблемът е, че подобна теория не прави нищо освен да ни върне крачка назад. Ако ангелите са частици от един или повече души, защо всички те са само добри? Защо нямаме смес от дяволи и ангели?
— А сигурни ли сте, че не е така? — възрази Коста. — Как можете да го докажете на практика?
— Всъщност не знам — призна Джайаси. — Но явно Върховният сенат и институтът си имат начин.
— Сигурно.
Джайаси протегна ръце с дланите нагоре.
— Джерико, в един момент ще ти се наложи да приемеш, че не можеш да продължиш, без от време на време да се доверяваш на другите.
— Може би — неохотно каза Коста. — Но това не означава, че трябва да ми харесва.
Вратата отново се отвори.
— Господин Коста?
— Тук съм, доктор Кахенло. — Коста се изправи.
— И гледате Анджелика, доколкото забелязвам — отбеляза Кахенло, докато отиваше към бюрото си. — Как е тя?
— Мисля, че сънува. — Коста изключи монитора и приближи до бюрото ѝ. — Открихте ли нещо?