Чандрис усети как гърлото ѝ се стяга.
— Кой казва, че ви напускам?
— Орнина. Тя е права, между другото — наистина имаме нужда от теб.
— Това ви е проблемът на вас двамата — изсумтя Чандрис. — Прекалено много си говорите.
— Е, тя говори, аз предимно слушам — каза Ханан с типичния си хумор. — Но съм съвсем сериозен, като казвам, че искаме да останеш. Кой ще ми се прави на безпомощно девойче, ако те няма?
Чандрис се намръщи. Дотук с надеждите да не забележи преструвките ѝ.
— Може би точно в това е причината — изръмжа тя. — Може би просто ми е писнало да играя роли. Да си се замислял за това?
Той замълча. Чандрис постави новия конектор, нагласи ключа на следващия и го отвинти.
— Всички бягаме от нещо, Чандрис — съвсем тихо се обади Ханан. — Орнина казвала ли ти е, че исках да стана хирург?
Чандрис замря насред работата.
— Не.
— Разбираш ли, хирургията е изкуство. — Гласът му звучеше странно и някак далечно. — Едно от малкото останали истински изкуства. Може би единственото, чрез което наистина можеш да усетиш, че правиш добро на останалите.
Чандрис чу тихото бръмчене на протезите, когато той махна с ръка.
— Докъде стигна? — попита тя.
— Бях втора година, когато родителите ни умряха каза Ханан. — Орнина тъкмо беше завършила средно образование и настоя да започне работа, за да ми плати обучението. Аз също имах възможност да работя от време на време, но тя беше човекът, който ни задържа на крака. Позволих ѝ, защото знаех, че като започна да практикувам, ще мога на свой ред да я пратя в университет. Да ѝ се отплатя за всичко. Оставаше ми половин година, когато ме повали болестта.
Чандрис примигна, за да отпъди внезапно появилите се сълзи.
— Нищо ли не можеше да се направи?
— Точно там е въпросът. — Гласът му внезапно стана глух. — Можеше.
Тя се обърна да го погледне. Очакваше да види гняв в очите му, но вместо това в тях се четеше само тъга.
— Не разбирам — внимателно каза тя.
— Можеха да ме излекуват, Чандрис — въздъхна той, втренчил поглед в треперещата си ръка. — Не просто да спрат развитието. Да ме излекуват. Нужни бяха само няколко неврални операции и шест месеца интензивно лечение… и около два милиона руя.
Пред очите ѝ се появи картина от Барио — Флавин, болезнено куцащ заради глезена си, който лесно можеше да се смени.
— Съжалявам — беше единствената дума, която бе в състояние да произнесе.
Ханан откъсна поглед от ръката и спомените си и ѝ и усмихна сковано.
— Аз също. Дълго време не можех да дойда на себе си. Така и не потърсих милостиня. А почти със сигурност щях да възстановя парите с цял живот работа като хирург.
Чандрис кимна.
— Богатите стават все по-богати — цитира тя старата и като света поговорка, внезапно изплувала в главата ѝ.
— А бедните раждат все повече бебета — довърши Ханан.
— Какво?
— Това е моята версия. Забрави. — Той повдигна вежди. — Твой ред е.
Стомахът ѝ се сви.
— Казва се Трилинг Вейл. Две години той беше… — Ти се поколеба, търсейки подходящата дума.
— Твой любовник? — меко подсказа Ханан.
— Да, това също. Но и нещо много повече. — Тя поклати глава. — Трябва да разбереш що за място е Черният БАрио, Ханан. Мизерия, нищета, навсякъде пълно с мошеници и пропаднали типове — сигурно като онази част на Магаска до космодрума.
— Доста мрачно звучи.
— Не беше забавно. Започнах като чирак — това е някой, който отвлича вниманието от играча — и се издигнах до положение, когато аз самата можех да съм играч.
— Сама?
— Никога не съм била истински сама — каза Чандрис. — Но и нямаше никой, който да го е грижа за мен. Повечето от хората, които ме покровителстваха, го правеха, защото бях полезна… И когато станах на четиринадесет, срещнах Трилинг.
Тя се извърна към панела — не искаше Ханан да вижда лицето ѝ.
— Отначало беше наистина мил. Грижеше се за мен, както не го бе правил никой друг. Научи ме на всички трикове, запозна ме с приятелите си, позволи ми да действам с него. — Горчиво-сладките спомени прелетяха пред очите ѝ и болезнено заседнаха в гърлото ѝ. — Какво повече? Грижеше се за мен.
Настъпи кратко мълчание.
— И какво стана? — тихо попита Ханан. — Друга жена?