Усети, че я доближава.
— Виж какво, съжалявам, че не ме харесваш. Ако искаш да знаеш, и аз не си падам особено по теб. Но работата е там, че Ханан и Орнина ми направиха голяма услуга и бих искал да им се отблагодаря поне с малко. Не зная дали можеш да го разбереш.
Чандрис прехапа устни до болка… но нямаше какво да каже.
— Подай ми един уплътнител — нареди тя.
Няколко минути работеха мълчаливо — Чандрис вършеше същинската работа, а Коста ѝ подаваше необходимите инструменти и части. Тъкмо затягаше последния конектор, когато закаченият за кутията за инструменти телефон иззвъня.
— Чандрис? — разнесе се гласът на Ханан.
— Да — отговори тя и провери отново конектора. — Мисля, че можем да го пробваме.
— Чудесно. Коста още ли е там?
Тя потисна желанието си да каже нещо саркастично.
— Да.
— Добре. — Чу се прещракване от прехвърляне на връзката. — Говорете, господин Джайаси.
— Джерико — чу се друг глас.
Коста сякаш се стресна.
— Язон?
— Най-после, човече! Търсих те къде ли не. Чак в последния момент се сетих за „Газела“. Слушай, трябва да дойдеш веднага.
— Какво е станало?
Нещо в тона му накара Чандрис да обърне глава…
И да открие, че не е само в гласа му. Приличаше не просто на човек, изправил се срещу голямо куче. А срещу голямо зло куче.
— Нищо не е станало. — Язон сякаш не бе забелязал тревогата в гласа му. — Поне нищо лошо в традиционния смисъл на думата. Но трябва да дойдеш да видиш нещо.
Коста погледна Чандрис и облиза горната си устна.
— Разбира се. Тръгвам веднага.
— Добре. Стая 2205. Лабораторията на Че Крюйров.
— Ясно — Външната линия прекъсна.
— Нещо не е наред ли, Джерико? — чу се отново гласът на Ханан.
— Предполагам, че всичко е наред — все още напрегнато отговори Коста. — Но трябва да тръгвам. Съжалявам.
— Няма защо — успокои го Ханан. — Ще се видим после.
— Надявам се. — Той кимна на Чандрис. — До скоро.
След което се запъти към портала.
Чандрис гледаше след него, отново изпълнена с необяснимо предчувствие. Отново същата ситуация. Отначало изглеждаше сравнително нормално… и изведнъж, без абсолютно никаква причина, започваше да се държи съвсем странно.
Какво по дяволите му имаше на този човек?
Обърна се към панела, обзета от безсилен гняв. Не и пукаше какъв му е проблемът на Коста. Но в крайна сметка, ако започнеше да се мотае около „Газела“ (а Ханан определено го окуражаваше в тази насока), не ѝ оставаше друг избор освен и тя да остане. Каквото и да целеше Коста, нямаше начин тя да напусне и да остави двамата Дейвий да се оправят сами с него.
А ако си мислеше, че може да я свали и така да се отърве от нея… е, щеше да удари на камък. Сваляли и бяха и много по-привлекателни типове от него. Даже можеше да опита някой от парфюмите-афродизиаци, за които той сам спомена веднъж.
Намръщи се. Парфюми афродизиаци?…
— Чандрис? — обади се Ханан. — Готова ли си?
Чандрис с усилие насочи мислите си отново към работата.
— Да. Готова съм.
— Добре. Пускам.
От тръбите се разнесе слабото съскане на парата… и докато следеше за издайнически струйки, тя изруга.
Каквото и да ставаше, дяволите да го вземат този Коста.
Светлата точка премина през екрана, като остави след себе си най-обикновена хоризонтална линия.
— Това видя ли го? — попита Че Крюйров.
— Видях го — кимна Коста.
— Добре. Гледай сега. — Крюйров чукна два клавиша.
Точката отново започна хоризонталния си ход, но този път достигна средата и сякаш се поколеба. Внезапно пропадна надолу и очерта нещо, приличащо на парабола. След това продължи хоризонталния си ход, но по-ниско.
— Да ти изглежда познато?
— Не особено — поклати глава Коста. — А трябва ли?
— Божичко, къде си зяпал всичките тези години? — изсумтя Крюйров. — Това е резултатна крива на класическа Лантрилинова логическа верига. Чувал си за Лантрилинови логически вериги, надявам се.
Коста вдървено кимна. Наистина бе чувал за Лантрилинови логически вериги. Преди около половин столетие те бяха в основата на повечето мирски суперкомпютри и се смятаха за първата значителна крачка по пътя към изграждането на изкуствен интелект.