От една група под мрежите отекват изстрели. Наблизо със стържещ писък пада скорпион.
Все едно е звъннала камбанката за вечеря, орляк скорпиони се спуска към омотаната в мрежата група, откъдето се разнесе изстрелът. Вършеят с жила и удрят, безспир жилят с кървави капки по върховете си. Зверовете се вкопчват с чудовищната си паст в жертвите, за да ги изсмучат.
Писъците и гърчовете утихват след минута и остава само купчина спаружени тела, които потрепват под савана на мрежата.
Не знам дали още някой разполага с огнестрелно оръжие, но повече никой не смее да стреля.
Момченце на около осем годинки е останало далеч от баща си. Те се пресягат един към друг изпод различни мрежи. Детето плаче за баща си, но именно таткото е пребледнял по-силно и е в пълен ужас от раздялата им.
Скорпионите подбират хората, влачат оттук-оттам мрежите и, когато сметнат за необходимо, ги спират със заплашителни замахвания на опашките.
Ние се свиваме още по-плътно в тъмното и почти не смеем да дишаме.
Чудовищата изпровождат пленниците до метален товарен контейнер — такива пренасят камиони, влакове и кораби. Не е далеч от нас, но с всичкия разпилян наоколо боклук дори не съм го забелязала.
Отварят вратата на контейнера. Отзад се вижда навиваща се на руло метална решетъчна преграда.
А зад нея хората се тъпчат възможно по-далеч от входа.
Половината контейнер вече е напълнен с мъже, жени и дори с няколко деца. Ужасени са и се гушат едни в други като безпомощни жертви, каквито всъщност са.
Скорпионите навиват металната решетка и вдигат мрежите. Новите пленници бързат да избягат от чудовищата и да влязат в контейнера.
29
Скорпионите предприемат изненадващ ход. Излиташ в нощното небе и оставят Белиал сам да спусне металната решетка пред затворниците и да я заключи.
Той се бави със задачата си, сякаш за да дразни пленниците. Най-после приключва и окачва ключа на прожектор до контейнера.
Решетката на преградата е достатъчно рядка, за да промушиш ръка или крак през нея, но дори дете не би могло да се измъкне.
По-старите затворници са тихи, ала новите вдигат доста шум с плача и паническите си въпроси.
— Какво става?
— Къде сме, какво ще ни правят?
Белиал куцука наоколо и изключва качените на триножници прожектори по пристана. Коляното явно го притеснява повече отпреди. Той оставя да светят само лампите около товарния контейнер. Кръгът от светлина там е ярък и се радвам, че ние трите все още сме скрити в мрака.
Сякаш страхът и истерията на затворниците не му стигат, Белиал разтърсва вратата на контейнера и удря с отворена длан металната му стена. Звучният трясък отеква по кея.
Пленниците се присвиват и плачът се усилва. Ужасът и безнадеждността бликат на такива силни вълни, че направо ме заливат.
Белиал притиска лице към решетката на преградата. Пленниците отстъпват още по-назад. Той съска и ръмжи срещу хората. После сграбчва контейнера за ръба и го разтърсва.
Сега Вече и по-старите затворници пищят.
Какви ги върши той?
Виждала съм го побеснял, когато напълно изтърве юздите. Сега е различно. Демонът не влага страст в действията си. Просто изпълнява задача.
Нащрек е обаче и постоянно надзърта към небето.
Дали го следят? Дали не е допълнителен учебен курс за скорпиони? Дали се навъртат наоколо и наблюдават отнякъде? С каква цел?
Вдигам поглед към мрака и оцелелите покриви. Внезапно се чувствам разголена.
Виждам само сноповете светлина близо до затворническия контейнер. Прожекторите са като маяци насред безжизнената нощ на мрачния, пълен с полуразрушени сгради квартал.
Все още не разбирам нищо.
На фона на небето се очертава по-тъмен силует.
Заплашителни демонски крила.
Широки рамене.
Силуетът на гръцки бог, който лети в небесата.
Рафи.
Всеки нерв в тялото ми се съживява и започва да трепти.
Мислите ми се надпреварват да крещят: „Капан, капан, капан“.
Това е причината Белиал да остане сам и да предизвиква такава гълчава. Така хем ще привлече внимание, хем ще скрие всички шумове, които вдигат скорпионите. Те са някъде там. Крият се. Дебнат.