Събореният на земята прожектор озарява контейнера е неравномерни примигвания. Затворниците се гушат зад решетъчната преграда и при всяко присветване на крушката ми вдъхват все повече отчаяние и мъка.
Приготвям се да спринтирам иззад купчината сандъци, зад които се крием. Но не мога да се заставя да помръдна. Погледът ми постоянно се връща към затворниците в контейнера.
На теория не би било трудна задача да изтичам дотам и да ги освободя. Ще отнеме само няколко минути да отърва една камара народ от предстоящи кошмари.
Стига да имам ключ.
Белиал го окачи на единия прожектор, но сега не съм сигурна коя от двете лампи използва. Ако е тази, която запрати по Рафи, нищо чудно търсенето да ми отнеме и час.
Затварям очи в опит да прогоня образа и хленча на затворниците. Наложително е да се съсредоточа върху Пейдж и майка ми. Неразумно е да си позволя да се заплесвам по всички, нуждаещи се от помощ, защото в момента и ние изпитваме потребност от такава. Страшно много.
Поглеждам към мама и виждам изписания по лицето й ужас. Тя безмълвно мърда устни и се люлее напред-назад. Тези чудовища бяха истински, направо наизлезли от кошмарите й. Клара изглежда дори по-зле, ако изобщо е възможно да се каже такова нещо.
Трябва да стана и да ни измъкна оттук. Трябва да се погрижа за моето семейство.
Над кея се разнася сърцераздирателно, ужасено ридание и ме сграбчва за сърцето.
Мъча се да го пренебрегна.
Напълно безуспешно.
Това можеше да е Пейдж, преди онези ангелски чудовища да се доберат до нея. Почти със сигурност е нечия друга сестра, дъщеря или майка. И нямаше ли да е истинско чудо, ако някой по широкия свят бе помогнал на Пейдж така, както аз мога да помогна на тези хора?
Пфу. Защо съм неспособна да прогоня тази глупава мисъл?
Ами добре, стига толкова.
Надигам се иззад прикритието си. Майка забелязва как оглеждам маршрута до затворниците, притеснението и страхът се изписват още по-ясно по лицето й. Не се тревожа, че тя ще ме последва. Да си параноик понякога наистина ти спасява живота.
Определено няма вероятност Клара да тръгне след мен. Има цяла камара солидни причини да се ужасява до смърт от скорпионите. Но освен страха, в очите й има още нещо, което не съм очаквала да видя.
Гордост.
Тя очаква да спася затворниците. Все още ме мисли за глупава героиня. Дори би се разочаровала, ако просто обърна гръб и си тръгна.
Това почти ме кара да изоставя цялото начинание.
Но, разбира се, не го правя.
Стремително напускам относителната безопасност на по-плътните сенки.
32
Ранените скорпиони ме забелязват веднага. Сърцето ми направо спира, когато се обръщат и започват да съскат по мен.
Почти усещам непоносимата болка от ужилването, паниката от загубата на контрол върху тялото ми, докато съм в безсъзнание. Надеждата да не се налага да мина отново през всичко това ме кара да тичам с такава скорост, че едва не припадам.
Разтреперана от ужас, не обръщам достатъчно внимание къде стъпвам и се подхлъзвам в локва кръв.
Успявам да предотвратя падането си чрез странна танцова стъпка и баланс с ръка и меч.
Съсредоточи се!
Не допускай скорпионите да те наранят два пъти, само защото възможността за това те ужасява.
Избутвам всичко — страх, надежда, мисли — в тъмницата в главата ми и хлопвам вратата, преди да се взривят отново в ума ми. Все по-трудно ми е да отварям вратата на тази тъмница.
Единственото важно нещо на света сега е пътят ми към контейнера със затворниците. Разтърквам подметката на обувката си по земята, за да обърша кръвта.
Независимо от съскането си и врясъците, ранените скорпиони продължават да си лежат. Държа ги под око, за да съм сигурна, че не са започнали да пълзят към мен.
Преди да вляза в кръга от светлина, се оглеждам, за да се уверя в отсъствието на скорпиони, ангели или крилати плъхове, които да се насочат към мен. Не ми помага приспособяването на очите ми към светлината — сенките ми се струват много по-тъмни.
Гмурвам се в светлината, сякаш скачам във вода.
Веднага се усещам напълно разголена.
Сега вече всеки на кея може да ме види. Тичам с все сили към все още изправения прожектор до металния затвор. Всички пленници са се смълчали и са затаили общия си дъх.