Ключът не виси на изправения прожектор, не виси и никъде около него.
Оглеждам се към примигващата крушка, която Белиал запрати на кея. Ключът може да е паднал къде ли не.
Или се решавам да го търся в това море от натрошени дъски, или се предавам и се заемам да измъкна майка ми и Клара оттук.
А защо не проверя дали мечът ми е способен да реже метал?
С лекота срязваше кости по време на учебните ми сънища, а и нали е много специален? Преди да обмисля задълбочено идеята, вече съм вдигнала оръжието и замахвам с него.
Острието с лекота срязва катинара и металното резе на решетката.
Уха!
Не е зле.
Вдигам меча за втория катинар. Но преди да успея да го срежа, зад мен се разнася шумолене.
Завъртам се с все още вдигнат над главата меч, в очакване към мен да е припълзял ранен скорпион, готов за удар. Но не е ранен скорпион. Напълно здрав е.
Сгъва прозрачните си крила, сякаш току-що е кацнал. Пристъпва дебнешком напред, твърде човекоподобните му стъпала са боси. Странно, но щях да се чувствам по-добре, ако бяха ноктести лапи или с друга форма, която да му придава по-малко човешки вид.
Още два скорпиона ангели кацат зад първия.
Остава само още една ключалка. Обръщам се и я удрям с острието.
Катинарът излита във въздуха. Сега вече решетъчната преграда виси отключена. Достатъчно е пленниците да я вдигнат нагоре и да избягат.
Вместо това са се скупчили най-отзад, смразени от ужас.
— Хайде! — удрям по стената на контейнера, за да ги стресна и размърдам. — Бягайте!
Не чакам да видя дали ще го сторят. Току-що изложих майка си и Клара на опасността от ужасна смърт. Готова съм сама да се сритам, задето първо не ги убедих да тръгнат без мен.
Зад гърба ми преградата издрънчава.
Освободените затворници се втурват да бягат, пръскат се във всички посоки, а стъпките им отекват по дървения пристан.
Втурвам се в обратната на майка ми и Клара посока, с надеждата да привлека скорпионите встрани от тях. И чувам майка.
Тя надава смразяващ кръвта ужасен писък.
33
Пленниците се разгръщат и инстинктивно бягат в различни посоки.
Чудовищата са само няколко, а ние сме много. Има добра вероятност някои от нас да успеят да се измъкнат.
Втурвам се към гъстите сенки, където от купчина строшени дъски стърчи розова табела със сладоледена фунийка. Ако успея да я заобиколя разчитам да изчезна в назъбения мрак.
Преди да стигна дотам обаче, нещо тупва върху главата ми и се увива около мен.
Омотана съм в мрежа.
Първата ми мисъл е да я срежа с меча, но съм обкръжена от хората, тичащи зад мен, и няма достатъчно място. Колкото повече се борим, толкова повече ще се омотаваме.
От небето се спускат сенки. Сенки с насекомски крила и вирнати жила.
Кацат навсякъде. Един — върху товарен контейнер, който кухо издумка при приземяването му. Няколко — пред редица магазинчета от Предишния свят. Група бегълци се бяха насочили натам, преди мрежата да падне, и сега се оказват покрити от нея.
Пет, десет, двайсет. Скорпионите са ужасно много — все едно сме попаднали в кошер.
В капан сме.
И отново се разнася плач. Този път отчаянието е толкова гъсто, че направо се давя в него.
Дори да бях срязала мрежата, нямаше да успея да си проправя път през всички тези скорпиони. Пъхам меча обратно в ножницата, за да го направя по-малко забележим.
Мрежата смърди на риба. Първоначално не си представям как ще вървим, така похлупени с нея, но един скорпион хваща мрежата за края и дръпва въжето. Скупчваме се в средата, а ръбовете се стягат около краката ни.
Скорпионът повдига мрежестия ни капан, все едно дърпа куче на каишка. Жилото му се прицелва към нас, надвиснало е точно на ръба на зоната на ужилване. Друг скорпион върви до нас и ритмично размахва жилото си — дава ни да се разбере, че трябва да правим каквото иска.
Трескаво се озъртам за майка и Клара и се надявам да не ги видя, напук на вероятността.
Но и те са тук, само на две омрежени групи от мен. Майка ми притиска плюшеното мече към гърдите си, все едно е отдавна изгубеното й детенце, а Клара я стиска за ръката така, сякаш ще умре, ако се наложи да я пусне. И двете изглеждат вцепенени от ужас.
Призлява ми.
Гади ми се от страх. Също и от гняв. Гади ми се от глупостта, която сторих.