Дойдох тук да спасявам сестра си, а вместо това безотговорно позволих да ме заловят. Нещо по-лошо, заради мен хванаха и мама, и Клара. И, ако се съди по многобройните пленници на кея, дори не съм успяла да освободя никого.
На път към ръба на пристана се събират няколко омотани групи. В началото предполагам, че скорпионите ни карат към нов товарен контейнер, но вместо във временна килия, те ни местят към малкия ферибот.
— Брайън!
В един момент двете ни групи се сближават, млада жена под моята мрежа протяга ръка към младеж, попаднал под друга.
— Лиса! — вика й той с отчаяние. Напъват се срещу мрежата и протягат ръце, докъдето стигат, в опит да се докоснат един друг.
За миг успяват да допрат пръсти.
Постепенно нашата група подминава другата и ги разделя. Жената започва да плаче, все още протегнала ръка към младежа.
Друга група е избутана пред Брайън и той изчезва в тълпата, все още протегнал ръка към Лиса.
Двуетажното корабче е виждало и по-добри дни. Боята му е ужасно излющена, най-вероятно преди лошите типове да го вкарат в употреба, да е било изхвърлено на една страна върху покрив на срутена сграда. Неизвестно как все още се държи на вода. На борда му дори са се запазили сини букви от надписа „КАПИТАН ДЖЕЙК: ОБИКОЛКИ НА АЛКАТРАЗ“, но се чете само „КОЛ НА АЛКАТРАЗ“.
Двигателят забоботва и ни лъхва тъмен облак газове. Мирисът на мазут незабавно замърсява въздуха. На руля на ферибота, предполагам, стои човек. Донякъде се надявам да не е капитан Джейк.
Сръчкват ни и ни бутат към корабчето. Скорпионите започват да ни освобождават от мрежите. Нямаме накъде да бягаме, разбира се, не и ако искаме да живеем още няколко минути.
Докато първите пленници се качват на борда, успявам да се доближа до майка и Клара дотолкова, че да се сгушим заедно. Мама подава плюшеното мече, все едно ми го е пазила през цялото време.
Нахлузвам го върху меча и отново го маскирам. Храня диви надежди да съумея да го кача на борда с мен и, с повечко късмет, да използвам чирашката си вещина да ни измъкна от тази каша.
Надеждите ми бързо потъват, защото виждам как при качването конфискуват оръжията на затворниците. На кея до трапа на кораба расте купчина от вещи. Брадви, обковани с гвоздеи бухалки, автомобилни ключове, сатъри, ножове и дори няколко пистолета. Все пак бих могла да разчитам на успех, ако в купчината имаше само оръжия, но тя включва и чанти, раници, кукли и, да, дори плюшени животинки.
Няколко души с мрачни изражения — хора — конфискуват всички тези вещи от затворниците. Не говорят и не гледат никого в очите. Просто сграбчват каквото им се набива на очи по минаващите и хвърлят предметите на купчината.
Погалвам мечето си и се чудя дали това ще е най-добрата ми възможност за бягство. Дори ако не успея да се изплъзна, има вероятност поне да създам достатъчно хаос, та майка и Клара да избягат. Намираме се в краткия прозорец от време, когато все още съм въоръжена с меч и вече не сме омотани в мрежа, така че — сега или никога…
Всички се просваме на земята, защото съвсем близо до нас отеква изстрел.
Мъж, явно отказал да предаде пистолета си, все още го държи насочен към служителка на борда, която сега кърви на трапа. Скорпионите веднага го обкръжават с вдигнати жила. Зъбите им са съвсем близо до лицето му — според мен той подушва дъха им.
Нещастникът се разтреперва и буквално се изпуска: отпред на панталоните му разцъфва уголемяващо се мокро петно.
Скорпионите обаче не нападат стрелеца. Все едно чакат нещо.
— Хайде, вземи й ножа — обажда се друг служител. На лицето му с дълбоки бръчки е гравирана мъка, очите му са полуугаснали и ококорени от шока. Измъква кухненски нож от ръката на една затворничка и го подава на стрелеца. — А сега го хвърли в купчината!
Бунтовникът конвулсивно изтърсва ножа върху купчината. Изглежда толкова уплашен, че вероятно не му е и хрумнало да наръга някой скорпион с него.
Тварите съскат и отстъпват, после отново отиват да обикалят тълпата.
Драмата ни е приковала така, че никой от нас не се сеща да избяга, докато се разиграва тя. Дотук по въпроса с отвличането на вниманието, за да се спасят майка ми и Клара.
Стрелецът застава на мястото на простреляната от него служителка и започва да изземва оръжията и чантите от другите затворници. Не ни гледа в очите и не смее да обели и дума. От време на време стрелва с поглед жертвата си, която умира в краката му.