Един скорпион носи панталони. Обути са обаче на обратно и висят с отворен цип, през който минава опашката. Кой знае защо, гледката ме безпокои, но не мога да определя с какво точно.
Скорпионът си повдига панталоните с твърде човешката си на вид ръка и забелязвам проблясък. Стомахът ми се свива в мъчителен ужас, когато осъзнавам какво съм видяла.
Това е сватбена халка.
Какво прави сватбена халка на ръката на този звяр?
Сигурно е отнел лъскавата дрънкулка от някоя своя жертва. Също като животно, което си е намерило играчка. Или пък е открил, че пръстените стават за удряне — същински метален бокс.
Да, няма какво друго да е.
И е чисто съвпадение, че пръстенът е нахлузен на правилния пръст.
След няколко минути Алкатраз се извисява в сумрака. Облягам се назад, сякаш така ще принудя фериботчето да намали скоростта. Така или иначе стигаме до сушата. Цялата треперя.
Въображението ми постоянно се отплесва към възможните предстоящи изненади тук. Старая се да му удържам юздите, но не ми се удава да го овладея напълно.
Островът представлява гигантска канара. Водата вероятно е студена до хипотермия, да не споменаваме, че е пълна с акули или вършеещи скорпиони, или зъбати адски демони.
Значи така свършва всичко.
Светът — разрушен, човечеството — в затвора, семейството ми — разбито.
Вбесявам се от мисълта. Надявам се гневът да изпепели всички останали чувства. В момента вероятно единствено той ме държи на крака и на себе си.
Много от затворниците се дърпат и плачат, не желаят да слизат от ферибота. Хората и животните не се различават твърде. И едните, и другите отгатваме кога ни водят в кланицата.
Пристанът на острова си прилича с онзи на сушата — ръбат, тъмен и влажен. Студеният вятър в залива ме продухва през ризата и настръхвам цялата. По-студено ми е, отколкото се очаква при тези температури. Събирам смелост да се изправя лице в лице с онова, което ни чака.
Но нищо не е в състояние да ме подготви за случващото се отвъд пристана.
35
Прожектори поръбват всички сгради и осветяват алеята, по която напредваме през острова. Накъдето и да погледна, виждам камъни и бетон. Белеща се боя и ръждиви петна се стичат по стените на най-близката постройка.
Четири скорпиона се трудят около товарен контейнер с монтирана в него преграда от телена решетка, каквато имаше и онзи на сушата.
Вадят от кофи лъскави вътрешности и телесни части, и ги хвърлят върху бетона. Кървавата гадост тупва точно там, където затворените в металния контейнер човеци не могат да я докопат.
Смрадта е непоносима. Не ми се мисли от колко време са в клетката горките хора. Познавам не само по разнасящата се от тях смрад, но и по начина, по който протягат навън спаружените си ръце в опит да докопат червата и накълцаните трупове, без да успеят да се доберат до някое парче.
Всички до един хлипат и стенат. Никакви агресивни звуци — само отчаяние. Ръцете им са толкова кльощави, все едно вече са мъртви, но още не го осъзнават.
Едва ли се планира да се превърнат в нови чудовища или дори да им послужат за вечеря. Твърде изтощени са, твърде недохранени. Колко ли трябва да си гладен, за да посегнеш към сурови, разчленени трупове?
— В толкова много отношения са по-глупави от прахта — прозвучава познат глас. — Но още притежават дяволските, извратени човешки инстинкти.
Това е Белиал, демонът. Крадените бели крила са разперени зад гърба му — божествен фон за огромното му тяло. Стои зад скорпионите, които вадят насечените кървища и ги хвърлят на земята.
Едно сърце пада на строшена дъска и се нанизва на грамадна треска.
До Белиал стои ангел с обдухвани от вятъра карамелено руси коси и сиви пера. Носи светлосив костюм — дискретен намек за вкус и елегантност.
Дори в отсъствието на трофейните му момичета, разпознавам архангел Уриил, политикът. Той стои зад тайно уредената размяна на крилата на Рафи, с цел да го отстрани като равностоен кандидат в приближаващите ангелски избори. И сякаш това не стига да го презирам, ами обича да се разхожда наоколо с чифт еднакви момичета, които се ужасяват от него.
— За скакалците ли ми говориш, или за техните играчки? — Крилата на Уриил са частично разтворени зад гърба му като ореол от плът. В меката светлина в хотела-гнездо перата му изглеждаха мръснобели с лек сив оттенък, но сега, под ярките лъчи на промишлените прожектори, те са сиви с полунощни шарки.