Когото вероятно повече няма да видя.
Поне засега никой не е питал за него. Напоследък разпадането на групичките, предполагам, е твърде често срещано явление.
Потъпквам тази мисъл и затварям очи.
Сестра ми простенва на фона на тананикането на мама. Казвам й:
— Заспивай, Пейдж!
За моя изненада, дишането й се успокоява и тя се унася. Поемам си дълбоко дъх и затварям очи.
Песента на майка ми затихва в забравата.
Сънувам, че съм в гората — арена на клането. Стоя точно пред стария лагер на Съпротивата, където войниците загинаха в опит да се защитят от нисшите демони.
Кръв капе от клонките и като дъждовни капки се стича по опадалите листа. В съня ми няма нито едно от телата, макар че би следвало да се виждат. Липсват и ужасените войници, скупчени с опрени гърбове и щръкнали навън пушки.
Това е просто потънала в кръв полянка.
И по средата й стои Пейдж.
Носи старомодна рокля на цветя, като онези на момиченцата, които висяха от дървото. Косата й е просмукана с кръв, роклята — също. Не съм сигурна кое е по-тежко за гледане — кръвта или насинените шевове, нашарили лицето й.
Сестра ми протяга ръце към мен, сякаш очаква да я вдигна, макар да е вече на седем години.
Почти сигурна съм, че не е участвала в клането, но въпреки това ето я тук. Майка ми се обажда някъде от гората:
— Погледни я в очите! Те са същите, каквито са били винаги.
Да, но не мога. Изобщо не мога да гледам Пейдж. Очите й не са същите. Не биха могли да бъдат.
Обръщам се и побягвам надалеч.
По лицето ми се стичат сълзи и аз се провиквам в гората, встрани от момичето зад мен:
— Пейдж! — Гласът ми пресеква. — Идвам. Дръж се. Скоро ще дойда!
Но единствената следа от сестра ми е хрущенето на опадалите листа, под чиито съпровод новата Пейдж ме следва между дърветата.
4
Събуждам се и заварвам майка ми да остъргва нещо от джоба на пуловера си. Слага го върху перваза на прозореца, където се процеждат утринните лъчи. Оказва се жълтокафеникава слуз със смачкани яйчени черупки. Мама много внимава със сместа и се старае да я намаже на ръба до последната отвратителна капчица.
Пейдж диша равномерно — по звука съдя, че ще спи още известно време. Опитвам се да се отърся от спомените за съня си, но ехото му витае в мислите ми.
Някой чука на вратата.
Тя се отваря и в нашата класна стая наднича луничавото лице на единия близнак. Не знам кой от двамата е, затова го наричам наум „Ди-Дум“. Сбръчква нос в отвращение, понеже надушва развалените яйца.
— Ави иска да те види. Има няколко въпроса.
— Страхотно — мърморя сънено.
— Хайде де. Ще бъде забавно! — Близнакът ме озарява с прекалено сияйна усмивка.
— И какво ще стане, ако не искам да дойда?
— Харесвам те, хлапе — казва той. — Бунтовна душа си! — обляга се върху касата на вратата и кима одобрително. — Но, честно казано, никой не е длъжен да ви храни, приютява и защитава, да бъде мил с вас, да ви третира като човешки същества…
— Добре, добре. Схванах идеята!
Измъквам се от леглото, доволна, задето съм спала по тениска и шорти. Мечът ми тупва на пода. Забравила съм, че го бях приютила при мен под одеялото.
— Ш-ш! Ще събудиш Пейдж! — прошепва майка ми.
Сестра ми незабавно отваря очи. Лежи си като мъртвец, втренчена в тавана.
— Хубав меч — подхвърля Ди-Дум с пресилено безгрижие.
В ума ми зазвънтяват алармени звънци.
— Почти толкова свестен, колкото и остен за добитък.
Почти очаквам майка да размаха срещу него електрическия си остен, но той е окачен невинно на рамката на леглото й.
Връхлита ме нова вълна вина, понеже осъзнавам колко се радвам, защото мама е задържала остена, в случай че й се наложи да се защитава от… хората.
Повече от половината народ тук носи самоделни оръжия. Мечът е сред по-свестните и следователно няма нужда да се обяснявам защо съм го взела. Но изпъква с нещо и привлича повече внимание, отколкото ми харесва. Вдигам канията и я закопчавам през раменете си, за да обезкуража Ди-Дум да прояви желание да си поиграе с острието.
— Има ли си име? — пита той.
— Кой?
— Мечът — натъртва близнакът с тон, с който аз бих възкликнала „Ти пък“.