Никъде не се мяркат обикновени ангели. Няма начин това да е новото гнездо. От придобития ми до сега опит ангелите, струва ми се, предпочитат луксозния живот, а Алкатраз няма нищо общо с лъскав курорт. Тук сигурно е център за обработка на човеци.
Оглеждам се да разбера как са двете ми спътнички. Клара се забелязва лесно с изсъхналата си кожа и спаружено тяло, но не откривам никъде майка ми. Когато Клара ме вижда да я търся, също започва да се озърта, явно изненадана да установи, че мама не е редом с нея.
Изглежда никой не търси липсващ пленник. Не съм сигурна дали това е за добро, или за зло.
Не чувам нищо заради насекомското бръмчене на скорпионските крила, но пазачите ясно дават да се разбере накъде искат да вървим. Катерим се към каменната постройка на гигантската канара, каквато представлява Алкатраз, следвайки пътя, извървяван от толкова много затворници преди нас.
Странният вятър плющи в косата около главата ми и отразява какво чувствам отвътре.
36
Щом влизаме вътре, шумът и вятърът утихват. Вместо това наоколо се носи басово стенание и отеква от стените. Не просто стенание на един човек, а сборните стонове на сграда, пълна с хора.
Попаднала съм в ада.
Чувала съм за ужасните условия в разни чуждестранни затвори — места, където човешките права са далечен сън, който виждате само по телевизията, или се споменават на лекции пред студенти в университетите. Но не съм допускала, че тъмничарите, кошмарните условия и усещането да си в капан, са само част от ада.
Всичко останало се случва в главата ти: представата ти какво причинява писъците от неизвестни части на затвора; представата ти за лицето на безспирно плачещата жена на няколко килии от теб; историята, сглобена чрез подреждането на гъргоренето, дрънченето и пискливия вой, характерен единствено за подобен на електрически трион инструмент.
Натъпкани сме в стари затворнически килии, украсени с ръжда и олющена боя. Само дето не ни затварят по един-двама в килия, както е по идея. По принуда всички сме правостоящи.
Хубавото е, че нарът заема място, иначе скорпионите сигурно щяха да са ни натъпкали още по-нагъсто по килиите. Сега поне неколцина от нас имат възможност да поседнат за малко на леглото, то позволява на ранените да си отдъхнат и ще бъде от полза, стига да се успокоим достатъчно, за да се редуваме да спим.
И, сякаш затворът и бездруго не е достатъчно адско място, та на неравни интервали се разнася аларма, отеква из сградата и ни изправя на нокти. Освен това през няколко часа извеждат в коридора група затворници — нещо още по-разтърсващо за нервите.
Явно никой не знае какво става с хората, които минават край нас, но никой не се връща. Сред тъмничарите има неколцина човеци и скорпиони за подкрепление. Човешката охрана е мрачна и говори от малко по-малко, което ги прави дори още по-плашещи.
Изгубвам представа за времето на фона на тези цикли на страха, току се унасям в дрямка и изплувам от нея. Не съобразявам дали сме прекарали в затвора часове или дни.
Издрънчи ли врата, разбираме, че потегля поредната група.
Тази група затворници минават покрай нас; разпознавам неколцина. Сред тях е бащата, разделен от сина си. Трескаво търси с поглед момчето си измежду нас, които оставаме зад решетките. Открива го и по страните му потичат сълзи.
Момчето е в килията срещу моята. Другите затворници се струпват около него, а то се тресе от плач и гледа как баща му се отдалечава.
Един затворник запява „Удивителна благодат“ с прекрасен, звучен баритон. Мнозина от нас — включително и аз — не знаят словата на този псалм, но той е отпечатан дълбоко в сърцата ни. Тананикам го заедно с всички останали, докато обречената група минава край килията ни.
Цигарите. Кой да знае, че ще се окажат такъв проблем в края на света?
В килията ни има няколко пушачи и един от тях раздава цигари. Натъпкани сме плътно, така че колкото и да се стараят пушачите, няма как да не издишат дима в нечие лице. В Калифорния да духнеш дим срещу друг човек е равносилно да го наплюеш.