Предната редица капки се люлее и клати хаотично, докато новите обитатели полудяват във водните си клетки. Мехурчета изпълват капките, когато последният безценен дъх на жертвите се изплъзва от устите им. Неколцина пищят под водата. Приглушеното ехо рикошира в стените на лабораторията.
Останалите доброволци отстъпват назад, вече видимо съжаляват за решението си. Но тъмничарите ги сграбчват и ги натикват в капките. Задачата е доста по-лесна, понеже, както вече е видно, първите избрани са били най-едрите и най-силните сред жертвите.
Когато става очевидно, че подчинението не е най-добрият избор, от групата са останали само най-слабите.
39
Татуирания тихичко затваря вратата на кабинета и заглушава шума отдолу.
Алфата дръпва назад главата на докторчето, без да отклонява химикалката от окото му. Изръмжава:
— Как можеш да живееш с такъв грях на съвестта?
— Пита човек, който заплашва да намушка свой събрат в окото — не му остава длъжен Доктора.
Татуирания се навежда над него.
— Отменяме ти привилегиите на представител на човешкия род, задник такъв!
В кабинета има бюро, кресло и старомодни стъклени буркани, пълни с парчета с телесен цвят, които не искам да гледам. Няма да се изненадам това място да е работило с пълна пара още когато Алкатраз е действал като истински затвор за истински престъпници.
— И аз съм затворник тук, също като теб — процежда Доктора през стиснати зъби. — Правя, каквото ме принуждават, също като теб. И също като теб, аз нямам друг избор.
— Може — отвръща Алфата, — но за разлика от нас, не си бебешка храна за чудовища, нито пък биомаса, за каквото там представляват тези твари.
Зад Доктора се виждат няколко правоъгълни кутии с размера на книги. На всяка има залепена снимка с изписано отдолу име. Тъкмо се каня да продължа огледа, но една от кутиите привлича вниманието ми.
С печатни букви на обложката е изписано ПЕЙДЖ. Зърнистата снимка е наистина ужасна, но няма начин да се сбъркат тъмните очи и нежното личице.
— Какво е това? — сърцето ми препуска с всички сили и настоява да зарежа веднага темата.
— Човешката раса е на прага на изтреблението, а вие смятате, че това много ме радва ли? — пита Доктора.
— Какво е това? — вдигам кутията с надпис ПЕЙДЖ.
— Нека отгатна, ти смело се сражаваш да ни освободиш — отвръща Алфата.
— Правя каквото мога.
— В тила на врага, без съмнение — хили се русолявото шефче.
— Далеч зад тила на врага, брато — обажда се Татуирания.
— Хей! — намесвам се аз. — Това какво е?
Най-сетне поглеждат към мен, както съм вдигнала малката кутия с името и снимката на Пейдж.
— Видеозапис — обяснява Доктора.
Алармената сирена отново започва да вие и ехото се блъска в стените.
— А какво, по дяволите, е това? — пита Татуирания. — И защо все се включва?
— Някаква луда дама търчи на свобода — обяснява Доктора. — Постоянно подпира вратите на аварийните изходи. Задейства алармата. Смятате ли да ме пуснете?
Е, поне майка ми явно се справя с положението.
— Искам да видя този запис — заявявам аз.
— Сериозно ли говориш? — мръщи се Татуирания. — А пуканки не щеш ли?
— Смятам, че това е сестра ми — вдигам касетата. — Трябва да го видя.
— Пейдж е твоя сестра? — пита Доктора. Явно за пръв път наистина ми обръща внимание.
Пронизва ме електрически удар при самата мисъл, че този човек познава Пейдж.
Доктора се опитва да ме приближи, но Алфа го дръпва грубо за косата.
— Или ме удари в окото, или ме пусни! — Доктора се отскубва от хватката му. Изглежда готов да го фрасне.
— Трябва да видя този запис.
— Ако онова малко момиченце е сестра ти — отвръща Доктора, — то опасявам се, че е загинала при нападението на гнездото.
— Не, не е — възразявам аз.
Той изненадано мига срещу мен.
— Откъде знаеш?
— Бяхме заедно до вчера — или колкото там време е минало, откакто съм в затвора.
Доктора настоятелно съсредоточава поглед върху мен, все едно в момента за него съм най-важното нещо на света.
— Не те ли е нападнала?
— Тя ми е сестра…