— Повярвай ми, не съм по-малко изненадана от всички останали.
— Лабораторията в гнездото ни беше първата — обяснява Доктора. — Тогава още се придържах към старите методи — човешките. Нужни бяха тестови цистерни, електричество и компютри, но ангелите не ми позволяваха да ползвам голяма част от нужното оборудване. Съпротивата им спрямо човешките технологии ми пречеше дотам, че превърна онази лаборатория в някакво Франкенщайновско подземие от трийсетте години на миналия век.
Той натиска копчето „ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ“ на видео машината.
— Оттогава насам взех да свиквам с ангелските методи. Те са по-елегантни и ефективни.
На екрана се появява зърнист, сив образ на малка стая. Легло, ниска масичка и метален стол. Трудно е да се каже дали това е било килия в изолатор, или спално помещение на обезсърчен бюрократ.
— Какво е това?
— По някое време на тази канара са инсталирали система за наблюдение. Не е изненадващо, предвид колко сериозна туристическа атракция е. Добавих звук в отделни помещения. Ангелите очевидно не знаят, че ги наблюдават, затова недей да го разгласяваш пред всички.
На екрана металната врата на стаята се отваря с трясък. Двама голи до кръста ангели се вмъкват запъхтени вътре, прихванали помежду си гигант. Колкото и неясен да е записът, разпознавам демона Белиал. Около корема му е пристегната кървава превръзка.
Зад тях виждам друг ангел: струва ми се познат. Не мога да отгатна цвета на крилата му по зърнистия запис, но предполагам, че са ръждивокафяви. Помня го от нощта, когато отвлякоха Пейдж — тогава с приятелчетата му отрязаха крилата на Рафи. Той мъкне малката ми сестра под мишница като чувал с картофи.
Лицето й е без разрези и краката й висят, атрофирани и безполезни. Изглежда мъничка и безпомощна. Сигурно записът е от нощта, в която я отвлякоха.
— Това сестра ти ли е? — пита Доктора.
Кимам, неспособна да отроня и дума.
Ръждивият ангел мята Пейдж към тъмния ъгъл на стаята.
— Сигурна ли си, че искаш да го догледаш? — пита Доктора.
— Да.
Не, не искам. Гади ми се само при мисълта какво ли се е случило, докато не съм била наблизо да защитя Пейдж.
Но нямам избор. Задължително е да изгледам целия запис.
41
Размазаното петно, литнало към ъгъла, отново се превръща в сестра ми. Приземява се е тупване. Трепвам, когато се блъска в стената и рухва на безполезните си крака.
От устните й се изтръгва тихо болезнено изпискване, но явно никой в стаята не й обръща внимание.
Ръждивият ангел вече е забравил за нея, зает да вдигне краката на Белиал. С другаря си го мятат на леглото. Демонът тупва върху скърцащите пружини. Изглежда мъртъв. Ще ми се да беше вярно.
Зад гърба им малката ми се сестра се извлачва по-навътре в тъмния ъгъл и се свива там. Придърпва краката си с ръце, за да ги притисне към гърдите си в ембрионална поза, докато наблюдава ангелите е ококорени, ужасени очи.
Белиал е в безсъзнание и главата му се килва под неудобен ъгъл срещу металната тръба, която служи за горна дъска. За да почива относително удобно, е достатъчно ангелите само да го придърпат малко по-надолу. Не го правят.
Друг ангел влиза с поднос със сандвичи и голяма чаша вода. Оставя храната и водата на масичката.
Докато се занимава с това, другите двама излизат и в стаята остават само Ръждивия и сервитьорът.
— Сега не го раздава такова шефче, а? — подхвърля Ръждивия.
— Чудя се колко ли дълбоко е проникнало острието в коремните му мускули… — разсъждава онзи, другият. — Как смяташ, ще стигне ли до храната?
Ръждивия небрежно издърпва паянтовата маса малко извън обхвата на Белиал.
— Вече не.
Ангелите се ухилват лукаво един на друг.
— Донесохме му храна и вода, както е редно. Не е наша вината, че не може да стане да си ги вземе, нали?
Ръждивия се озъбва, сякаш му се иска да срита Белиал.
— Той е най-нафуканият, гаден и надут нещастник, с когото ми се е налагало да работя!
— И на по-лоши съм попадал.
— Кажи поне един?
— Ти! — Сервитьорът се разсмива и хлопва вратата, понеже излизат от стаята.
Пейдж се гуши в мрака, очевидно напълно забравена. Сигурно и тя започва да огладнява и ожаднява.
Ако можеше да ходи, сега разполагаше с възможността да се промъкне до масата и да си открадне сандвич. Ала без инвалидната си количка е способна само бавно да се влачи по пода, да го сграбчи и да се извлачи обратно. Постижимо е, но разбирам защо не опитва. Трудно е да си представиш, че крадеш нещо, ако не можеш да избягаш.