С презрителна гримаса Ръждивия се обръща да излезе.
— Донеси обаче няколко сандвича за нея. — Белиал врътва глава към Пейдж. — Мъртва повредена гадинка в ъгъла на стаята ще ти увони целия ден!
Ръждивия поглежда сестра ми, която е изпълзяла обратно под леглото, и след това зяпва Белиал, все едно си е изгубил акъла.
— Проблем ли има? — пита демонът.
Ангелът бавно поклаща глава.
— Много лошо. Значи трябва да изчакам, преди с пръсти да рисувам по стените с кръвта ти!
Ръждивия се обръща отново.
— Донеси кана с вода и вземи и малко мляко за момичето. Припкай, перушан! Нямам цяла седмица да се въргалям в кревата. Колкото по-рано литна, за да говоря със скъпоценния ти архангел, толкова по-скоро ще те освободят от задълженията ти.
Ръждивия излиза.
— Покажи се, Малко червейче. Големият лош ангел си отиде.
Пейдж наднича изпод леглото.
— Добро любимче! — Белиал затваря очи. — Изпей ми някоя песничка, докато си подремна, а? — гримасничи от болката, която е отказал да покаже на ангела. — Давай. Каквато и да е.
Пейдж колебливо започва да тананика „Блести, блести, звездичке малка“.
Екранът потъмнява.
44
Докторът изключва телевизора.
— Това е всичко.
Налага се да преглътна сълзите си, преди да попитам:
— Какво стана после?
— Белиал я държа в стаята си като кученце, докато се възстанови достатъчно, за да отиде в гнездото. Трябваше да докладва на архангел Уриил. Нещо си за легендарен ангел, отсъствал дълго време.
Рафи. Белиал е трябвало да съобщи, че Рафи се е спасил.
— За каквото и да ставаше дума — продължава Доктора, — Уриил беше недоволен. Белиал се върна в много лошо настроение и си го изкара на сестра ти. След като дни наред я беше третирал като домашно животинче — хранеше я, говореше й и я водеше навсякъде със себе си — просто я изостави в ръцете на медицинския екип. Изрита я от пътя си и повече не се сети за нея… — Той изважда касетата. — Пейдж все питаше за него, докато ние… те… я превърнахме в онова, което представлява в момента.
— Търсела го е?
Доктора свива рамене:
— Беше единственият й познат в новата й обстановка.
Кимам, но много ми се гади.
— И в какво точно я превърнахте?
— Не се ли самонаказа достатъчно за днес?
— Не се преструвай, че ти пука. Кажи ми.
Той въздъхва.
— Децата бяха специален страничен проект на Уриил. Понякога ми се струва, че просто му харесва да си играе на Господ — едно време, преди цяла вечност, и мен ме обвиняваха в същото. Той искаше децата да изглеждат като твар, каквато дори не бе способен да опише. Никога не бил виждал онези, които децата трябвало да наподобяват, но пък и другите наистина важни ангели не ги били познавали.
Боях се да попитам, но все пак го сторих:
— А какво целеше да се получи накрая?
— Мерзки твари. Неестествени деца, които ядат хора. Идеята беше да се скитат по света и да тероризират населението — част от безконечните политически машинации на ангелите.
Ясно — така Уриил ще ги представи за нефилими и ще обвини Рафи, че не си е свършил работата. По този начин ще съсипе репутацията на съперника си и ще спечели изборите за Вестител.
— Нарочно си превръщал деца в чудовища?
Доктора въздъхва — не очаква да го разбера.
— Всеки момент човешката раса ще загине и поне аз съм изплашен до мозъка на костите. Ако не измислим спасителен план, това ще е краят ни… — Махва с ръка, своеобразно подканване да огледам цялата фабрика за скорпиони. — Специалното ми положение позволява да направя нещо, за да помогна да измислим как да се спасим. Имам достъп до оборудването на ангелите и до знанията им. Разполагам с доверието им и с ограничена свобода да работя под носа им… — Обляга се изтощен на стената. — Единственият начин да помогна на човешката раса обаче е да изпълнявам всяка заповед на ангелите. Дори да е ужасяваща. Дори да е дяволски душесъсипваща… — Оттласва се от стената и тръгва да крачи из кабинета. — Готов съм на всичко, само и само да не съм човекът, чиито избори се връщат да го преследват нощ след нощ, но ето ме тук. Сам съм, други няма. Разбираш ли ме?
Разбирам едно: накълцал е малката ми сестричка и я е превърнал в „чудовище“.