— И как точно помагаш на човешката раса?
Той поглежда към обувките си.
— Опитах няколко експеримента, пазя ги в тайна от ангелите. Откраднах малко ангелска наука — или магия, или както искаш я наречи — и я приложих тук-там. Ако научат за това, ангелите ще ме убият. Но засега разполагам само с възхитителни възможности. Още нямам потвърден успех.
Не възнамерявам да позволявам на този касапин да се гордее с работата си. Но и да го соча с пръст едва ли ще ми донесе отговори.
— Защо си направил сестра ми да се движи като машина?
— Какво имаш предвид?
— Седи с изправен гръб, движенията й са сковани, главата й се върти, сякаш шията й не работи както преди… сещаш се — прилича на робот.
Освен когато напада някого, така де.
Докторът ме поглежда, все едно съм се побъркала.
— Момиченцето е било нарязано и зашито като парцалена кукла. И ти ме питаш защо се движи сковано?
Човекът, причинил й всичко това, ме гледа отвисоко, като че ли аз съм нечувствителната.
— Измъчват я болки. — Подтекстът на тона му е „Не е ли очевидно“. — Само защото функционира гладко, не значи, че не страда от нетърпима, смазваща болка. Представи си следната картина: цялата си нарязана, мускулите ти са откъснати и сменени, закърпена си и всяка фибра на тялото ти е променена. И в добавка никой не ти дава болкоуспокояващи. Ето, така се чувства тя. Навярно няма да сгреша в предположението, че въобще не си й предложила аспирин.
Все едно ме удари право в корема.
— Е защо според теб си е тръгнала, а?
Призлява ми от мисълта как се е чувствала Пейдж.
Дори на Рафи дадох аспирин, когато беше в безсъзнание и преди изобщо да го опозная. Дадох болкоуспокояващо на врага, а изобщо не ми хрумна да го предложа на сестра си. Защо?
Защото тя приличаше на чудовище, ето затова. И през ум не ми мина, че и чудовищата ги боли.
— Имаш ли някакви предположения къде е отишла? — Увереността ми съвсем се изпарява, като чувам треперенето на гласа си.
Докторът поглежда изключения телевизор.
— Не е тук. Щях да съм научил вече, ако се е върнала. Но ако си права и е минала оттук дори за кратко, вероятно търси нещо. Или някого.
— Кого? Тя вече беше при мен и майка ми. Ние сме единствените й близки на света.
— Белиал — отвръща Доктора уверено. — Единствен той би я разбрал. Само той ще я приеме и няма да я съди.
— Какви ги говориш? Последно при него би изтърчала!
Доктора свива рамене:
— Той е чудовище. Тя е чудовище. Кой друг би я приел, без да я смята за изрод, а и да разбере какво изпитва?
— Ние… — От думите ми пресъхва устата.
Представата Пейдж да потърси утеха при Белиал ме потриса.
Но ако те двамата бяха попаднали заедно в лагера на Съпротивата, хората нямаше ли да се опитат да ги заловят като чудовища от един отбор? Все едно са нещо отделно, а не част от нас, човечеството.
— Възможно е сестра ти дори да страда от лек Стокхолмски синдром.
Не ми харесва как прозвучава това твърдение.
— Това пък какво е?
— Понякога отвлеченият развива привързаност към похитителя си.
Зяпам неразбиращо Доктора.
— Не е често срещано явление, но се случва.
Хващам се за облегалката на креслото и сядам внимателно като старица. Самата представа малката Пейдж да си няма към кого да се обърне, освен към страшилище от рода на Белиал, ми причинява повече болка, отколкото самият край на света.
— Белиал — прошепвам едва чуто. Затварям очи и си заповядвам да не допусна сълзите ми да потекат. — Знаеш ли къде е той?
Собствените ми думи ме пронизват като ножове.
— Би трябвало вече да е стигнал до новото гнездо. Там се мъти нещо голямо и архангелът е поставил задача на Белиал.
— Каква по-точно?
— Нямам представа. Аз съм просто лабораторна маймунка. Казват ми само каквото трябва да знам — Доктора ме наблюдава внимателно. — Поговори с капитана на ферибота за спасяването на затворниците от Алкатраз и после върви в гнездото.
— А какво ще стане, ако…
— Независимо дали успееш да уговориш капитана за спасителна мисия, или не, върви в гнездото! Броят на загиващите хора тук не е по-страшен от онова, което се случва там. Сестра ти е по-важна, отколкото просто да пуснем затворниците в по-голяма кланица, в каквато ще се превърне светът, ако не успеем да измислим начин да предотвратим това.