Думите на Доктора най-сетне ми проясняват мозъка.
— Какво прави Пейдж толкова важна?
Не мога да прикрия недоверието, оцветяващо въпроса ми.
— Тя е много специално момиченце. Ще ни бъде от помощ при борбата с ангелите. Ако я намериш в гнездото, доведи я тук при мен. Ще поработя с нея. Ще й помогна, ако успея.
— Как точно ще й помогнеш?
Докторът разтрива тила си едновременно със срам и възбуда.
— Честно казано, още не съм сигурен. Промених децата в последната група с надеждата да увелича шанса ни за оцеляване като вид. Отчаян ход в отчаяни времена. Ангелите ще ме разкъсат на парчета, ако разберат какво съм направил. Само че по време на нападението срещу гнездото и преди дори да имам възможност да видя дали планът ми ще проработи, променените деца бяха избити… — Той отново тръгва да обикаля малкия кабинет. — Сега научих от теб, че едно дете се е спасило. Трябва да я намерим! Не съм съвсем сигурен точно на какво е способна и дори дали всичко работи, както съм го предвидил. Но човечеството има шанс. Мъничък, но все пак е по-добре от останалото, с което разполагаме в момента.
Не му вярвам повече отколкото бих повярвала на бесен ангел. Но засега съм готова да приема плана му.
— Добре. Помогни ми да намеря Пейдж и ще я върна при теб.
Доктора ме поглежда, сякаш знае, че не му вярвам.
— Нека се разберем съвсем ясно. Недопустимо е някой от рода на Белиал да контролира сестра ти. Разбираш ли ме? Под контрола на демона рискуваме тя да се окаже съществен инструмент за нашето изчезване. Трябва да я примамим надалеч от него. Току-виж тя наистина се окаже последната ни надежда.
Страхотно.
Преди светът да се разпадне, наистина ще ми дойде добре поне още една неделна сутрин двете с Пейдж да си похапнем мюсли и да погледаме анимации в апартамента ни в спокойния унес, преди майка да се събуди. Най-голямата ни грижа по време на такива утрини беше дали в края на седмицата е останало от любимата ни закуска или трябва да се примирим с онази без захар.
— Ако не успея да напусна острова или ти не успееш да ме откриеш… — Доктора замълчава за момент, потънал в размисли за всички евентуални ужасни възможности. — На теб се пада отговорността да откриеш на какво е способна Пейдж и дали може да помогне на хората. Ако сестра ти не е в състояние да спаси човечеството, значи съм просто един зъл доктор, който върши ужасни гадости в полза на врага. Моля те, не допускай да се окажа такъв човек!
Не съм сигурна дали именно мен умолява за това, но все пак кимам.
Доктора отвръща на кимването ми.
— Добре. Ела с мен.
45
Излизаме от вътрешността на фабриката за чудовища, вървим по тухлен коридор и се озоваваме в друга зала. Навремето, предполагам, е било магазин за сувенири, ако се съди по пощенските картички и ключодържателите на забравен стелаж до вратата.
В помещението няколко човешки слуги общуват със затворници. Слугите се открояват с чистите си лица, сресани коси и прани дрехи. Освен това излъчват увереност, каквато затворниците не притежават.
— Маделин — подвиква Доктора.
Към нас се приближава жена с мускулесто телосложение и вид на застаряваща учителка по балет. Всяко нейно движение е изящно и плавно, явно е свикнала да се намира на сцена или на модния подиум. Прошарената й коса, стегнатата в прибран кок, само подчертава изумрудените й очи.
— Ще намериш ли място за нея? — пита Доктора тихичко.
Маделин ме оглежда, колкото да добие набързо впечатление какво представлявам. Тя ме оценява, взема предвид косата ми, ръста, всяка гънка и плоскост по лицето ми. Запомня ме, каталогизира всичките ми черти и качества. Поглежда през рамо към събраните затворнички.
До една са жени и стоят по двойки. Има двойка близначки с еднакви рижави коси и луничава светла кожа. Другите чифтове вероятно не са сестри, но на пръв поглед много си приличат. Чифт пищни дами с шоколадова кожа, чифт кльощави девойки с руси коси до раменете, чифт високи жени с мургава кожа и маслинови очи…
Маделин оглежда присъстващите и отново се обръща към мен. Накрая заключава:
— Не подхожда нито по телосложение, нито по възраст.
Вратата се отваря и един мъж набутва вътре чифт тийнейджърки — с тъмна коса, високи скули и дребни като мен.
— А тези? — пита Доктора.
Маделин завърта фокуса на лазерния си поглед към новодошлите. После пак ме поглежда.