Спираме на пристана и излизаме под яркото слънце, неспособни да повярваме, че сме се отървали от Алкатраз. Не виждам наоколо скорпионите, ранени снощи при залавянето ни. Кръв петносва нацепения пристан и изчезва в сенките на ранното утро.
Човешката ни охрана не се отклонява от предвидения маршрут, независимо от отсъствието на скорпиони или ангели. Не се сдържам и питам един от пазачите:
— Защо не избягаш?
— И къде да отида? — казва той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Да се мъча да се прехранвам с огризки от кофите за боклук? Да не мога да се наспя от страх да не ме проследят ангелите? — Той оглежда по ред всички затворнички. Изглеждаме несигурни, разколебани и нещастни. — Ангелите може и да нараняват другите, но мен не ме пипат. Техните твари ми правят път да мина. Храня се пълноценно три пъти всеки божи ден. На топло съм и съм защитен. И вие имате този шанс. Бяхте избрани. Достатъчно е само да изпълнявате указанията.
В Предишния свят сигурно се е занимавал с пиар, ако съдим как извъртя простичкия ми въпрос в пропагандна реч. Забелязвам, че не споменава да е свободен.
Изглежда купчините оръжия, чанти и други ценности, които оставихме на кея, са били преровени набързо и пръснати. Останали са само най-безобидните оръжия, празните чанти и играчките. Оглеждам боклуците — търся две неща.
Устройството на майка ми лежи до една чанта и наподобява масивен мобилен телефон. А мечът на Рафи е точно до него, както съм го оставила, почти скрит под преровена раница е наизвадени от нея дрехи. Мечето, което още крие меча, се взира към небето, сякаш очаква Рафи да се спусне отгоре и да го спаси.
Залива ме вълна от огромно облекчение. Втурвам се да грабна проследяващото устройство и меча, прегръщам мечето като отдавна изгубен приятел.
— Остави ги тук — обажда се Маделин. — Няма да ти позволят да вкараш нищо в гнездото.
Трябваше да се досетя. Не ми се иска да захвърлям вещите си; надявам се да успея да ги скрия. Другите пазачи ни оставят насаме, вероятно осъзнали, че Маделин има за мен някакъв план и не искат да си имат неприятности с нея.
Поглеждам устройството на майка ми. На екрана стрелката сочи към кейовете на Сан Франциско. Стрелката на Пейдж се намира близо до Халф Мун Бей на океанския бряг.
— Къде е новото гнездо? — питам Маделин.
— Халф Мун Бей — отвръща тя.
Дали Пейдж наистина търси Белиал? Затварям очи с чувството, че съм намушкана в корема.
Изключвам уреда. Много ми се ще да го взема, както и меча, но нямам избор. Колкото и да ми се иска да скрия проследяващото устройство, предпочитам майка ми да го получи, щом не мога да го задържа аз.
Светът е пълен с изоставени телефони. Шансовете хората да оставят нещо подобно на мира са много големи. Изключвам го и го връщам, където го намерих; струва ми усилия да отлепя поглед от него.
Мечът, от друга страна, трябва да бъде скрит. Извадих късмет, че грабителите вероятно са бързали ужасно много, иначе щяха да забележат неестествено дългата рокля на мечето. Не устоявам и погалвам за последно играчката, преди заедно с меча да ги скрия под купчина дъски и тухли от съборено магазинче.
Тъкмо се каня да пусна дръжката на оръжието, когато образът пред очите ми се разлюлява и замъглява.
Мечът иска да ми покаже нещо.
Намирам се в хотелския апартамент от мрамор и стъкло в старото гнездо, където с Рафи прекарахме няколко часа заедно. Това трябва да е моментът след посещението в клуба и преди трансплантирането на крилата му.
От другия край на апартамента се чува плискането на душа. Апартаментът би вдъхвал умиротворение и луксозен покой, ако не беше панорамната гледка на изгорелия Сан Франциско, която превзема дневната.
Рафи излиза от спалнята, фантастичен е в костюма си. Тъмнокос, с широки рамене и мускулесто тяло, той изглежда по-добре от всички филмови звезди на света. Има вид на човек, чието място е именно в хотелски апартамент за по хиляда долара на нощ. Всяко негово движение и жест излъчват елегантност и мощ.
Нещо привлича погледа му и той отива до прозореца. Ято ангели в строй прелитат покрай луната. Рафи се навежда към стъклото и почти залепва лице за него, загледан нагоре към ангелите. Всяка негова фибра ми подсказва колко голям е копнежът му да лети с тях.
Подозирам, че изпитва нещо повече от желание просто да си върне крилата. Навремето гледахме екзотични рибки в аквариум. С Пейдж го бяхме украсили е морски раковини. Татко ни посъветва постоянно да държим поне по две рибки, понеже някои видове имат нужда да са част от група. Ако едната рибка остане по-дълго сама, ще умре от самота.