Чудя се дали не е същото и при ангелите.
Когато ятото изчезва в нощното небе отвъд луната, Рафи се обръща настрани и поглежда отражението си в прозореца. Крилата надничат изпод цепнатините на сакото му и изглеждат досущ като всички други, които видях у ангелите в клуба долу, но не са същите. Отрязаните крила са привързани под дрехите му и нагласени да изглеждат нормално.
Рафи затваря за миг очи и преглъща тъгата си. Свикнала съм да го виждам с маската му и ме боли да го гледам такъв.
Рафи си поема дълбоко дъх и полека го изпуска. Отваря очи. Понечва да обърне гръб на прозореца, но забелязва нещо върху бялата си риза.
Взема го с два пръста и го вдига пред очите си. Просто косъм. Прокарва пръсти по протежението му. Косъмът е тъмен и дълъг и вероятно е мой.
Устните на Рафи трепват, сякаш му е смешно как така мой косъм се е оказал на ризата му. Навярно се е лепнал, когато го целунах в коридора към фоайето на клуба. Той си мисли, че е било забавно!
Ако в този сън разполагах с тяло, страните ми щяха да горят. Изчервявам се дори само при мисълта за целувката ни.
Рафи отива до мраморния бар, където са подредени бутилки е вино. Наднича под него и измъква малък хотелски шивашки набор. Нямам представа защо някой с възможности да си позволи такава стая, ще държи да разполага с комплект конци и копчета за спешни случаи, но е факт, че тук има такъв. Ангелът къса целофана и изважда конеца. Снежнобял е, досущ като крилата му.
Рафи вдига заедно конеца и косъма и ги усуква с палец и показалец — двете нишки да се преплитат.
Държи ги и се приближава до меча, оставен на плота. Увива нишката около дръжката на оръжието. Казва му:
— Спри да се оплакваш. Това е за късмет!
Късмет. Късмет. Късмет.
Думата отеква в главата ми.
Опирам се на нацепения док, за да не падна. Светът се връща на фокус, а аз се старая да дишам дълбоко.
Нима Рафи наистина носи косъм от косата ми?
Направо не ми се вярва.
Внимателно оглеждам дръжката на меча. За мое изумление, „амулетът“ наистина е там — завързан в основата на предпазителя. Снежнобял конец, усукан с полунощно черно.
Прокарвам пръст по косъма и конеца и затварям очи. Под връхчето на показалеца ми се редуват двете различни структури, а аз си представям как Рафи прави същото.
Дали мечът ми пожела късмет?
Знам, че Рафи му липсва. Ако не се върна, никога повече няма да има шанс да го види отново. Дори да се обвърже с някой друг, въпросната личност нито ще има връзка с него, нито идея какво точно представлява. Така че навярно си има причини да ми пожелае късмет, заедно с малко напомняне за Рафи.
Никак не ми се иска да изоставям меча, но нямам избор. Прикривам го, с все мечето, под натрошени тухли и начупени дъски.
Изправям се и се отдалечавам с усещането, че съм гола. Дано грабителите не разполагат с време да се ровят из купчините боклуци в търсене на скрити съкровища.
47
Капитанът слиза от ферибота. В това време нашата група вече се упътва към малък керван от микробуси, джипове и училищно автобусче. Маделин придружава капитана до един от онези отвратителни транспортни контейнери. Небрежно се присъединявам към тях.
— За тази вечер има планирано бягство — казвам тихичко.
Капитанът ме поглежда, обръща се към Маделин, после пак към мен. По-млад е, отколкото очаквах — надали има и трийсет — и е с гладко избръснато лице и напълно плешива глава.
— Ами късмет — тонът му не е недружелюбен, но и не приканва към разкрития.
Маделин отключва транспортния контейнер и отваря металните му врати. Вътре има рафтове, заредени с консерви със супа и компоти, има също и лавици с алкохол и книги. В ъгъла са наредени акумулаторни лампи, а до тях, редом е малка масичка, е поставено меко кресло. По стандартите на Ангелския свят това си е същински лукс.
— Нуждаят се от вас да върнете кораба и да вземете затворниците — казвам. Изражението на капитана остава скептично, така че продължавам, преди да е смогнал да ми откаже. — Няма да има никаква опасност. Всички скорпиони и ангели ще са заминали. Тази нощ имат мисия.