Мястото ми е на задната седалка на автобусчето. Оттам надзъртам навън през отворения прозорец, без всъщност да виждам нищо. Пътят ми се слива в стена от изоставени коли, боклуци, натрошени и изгорени сгради.
Докато не подминаваме предпазливо два черни джипа.
Макар и паркирани, джиповете си имат шофьори. Нащрек са и са готови да потеглят при първо нареждане. Трима души се занимават с някаква задача на земята отстрани на шосето. Предметът помежду им е толкова малък, че не го виждам ясно.
Подминаваме ги и чак тогава успявам да разгледам добре шофьорите. В първия момент не ги разпознавам заради прясно изрусената коса. Но няма начин да сбъркам луничавите лица на Ди и Дум.
Спомням си за моето писмо до капитана на ферибота, в случай че няма възможност да поговоря лично с него. Измъквам го от джоба си и се взирам настоятелно в близнаците — опитвам се да привлека вниманието им. Докато минаваме край тях, те изучават колоната ни съсредоточено и погледите им се спират и на мен.
Завъртам се, за да попреча на охраната да забележи с какво се занимавам. Вдигам писмото, за да се уверя, че Ди и Дум са го видели, и го плъзвам през прозореца.
Листът пада на земята, но близнаците не го проследяват с поглед. Запазват хладнокръвие и продължават да оглеждат другите в автобуса. Не слизат от колите да вдигнат посланието, но съм сигурна, че видяха как писмото пада.
Небрежно надзъртам към охраната, за да проверя дали някой е забелязал какво направих. Наблюдава ме само моята двойничка — тя седи до мен, но очевидно не възнамерява да споделя с никого на какво е станала свидетел. Всички други съзерцават групата на Съпротивата с напрежение, граничещо с параноя, ако изобщо в днешния свят е възможно да говорим за подобно нещо.
Всички наблюдаваме хората край пътя, докато не се смалят до точици. Поставят, предполагам, камери за наблюдателната си система около района на Залива. Изглежда разумно да монтират няколко камери по магистралите.
Минава известно време, преди сърцето ми да се върне към нормалния си ритъм и на практика се налага да потисна усмивката си. Не съм си и представяла, че отново ще си мисля с добро за Съпротивата. Но ако някой ще си рискува главата и ще се хване да организира голяма спасителна операция, това ще са точно тези момчета. Няма гаранция, че номерът ще мине, но определено е по-добре, отколкото да разчитам на загрижения само за себе си капитан Джейк.
49
Халф Мун Бей е ограден от плаж с форма на полумесец, на брега на Тихия океан. Земетресения и морски бури са попилели крайбрежието дотам, че вече е неразпознаваемо. Сега заливът прилича не толкова на полумесец, а на осеяна с кратери луна, с всичките й скорошни вдлъбнатини и купчинки по протежение на брега.
Новото гнездо е луксозен хотел, кацнал навремето върху скалите с изглед към океана. Сега се намира на парче земя, по чудо оцеляло на част от обкръжаващия го бряг. Тесен сухопътен мост свързва останките от залива с хотелското „островче“ и му придава вид на дупка на ключалка.
Сухоземният мост няма общо със стария път към хотела. Навремето сигурно е бил част от голф игрище. Каквото и да представлява, асфалтът е толкова неравен и надупчен, колкото са и чувствата ми, с които понасям приближаването към величествения, приличен на имение хотел. Изумително е, че стои непокътнат, а е така близо до морето.
Минаваме покрай главния вход с изглед към голяма кръгла алея с фонтан с цветно осветление. Странно, но все още работи. Алеята е в края на стария път. Сега той води през ръба на скалата.
Продължаваме по територията отстрани, където асфалтът още е здрав и голяма част от голф игрището се шири над величествената гледка на океана под нас. Тревата е и зелена, и окосена, сякаш още живеем в Предишния свят.
Илюзията разваля единствено празният плувен басейн, прекатурен наполовина през скалния ръб в края на терена. Докато го подминаваме, чудовищно огромна вълна се удря в канарите, пръсва живописно ветрило пяна и отнася със себе си парче от басейна.
Основният корпус на хотела напомня провинциално имение от любовен роман от времената на Регентството. Паркираме, а прислугата ни подбира като стадо през задния вход. Качваме се по стълбите и влизаме в банкетна зала в кремаво и златно, превърната в, както изглежда, задкулисно пространство на театър.