Като войник той вероятно оценява всички около себе си, въоръжението им и най-добрият път за бягство. Като ангел обаче се съмнявам да е обърнал особено внимание на хората.
Поглежда ме, за първи път забелязал присъствието ми — поредното доказателство до каква степен ангелската арогантност не познава граници. Което, като се замисля, само увеличава вероятността това наистина да е Рафи.
Оценява ме от глава до пети, оглежда прическата и накъдрената коса, подчертана от пауновите пера, лентите от син и сребърен грим около очите ми и по скулите, копринената рокля, прилепнала към всяка извивка на тялото ми.
Но едва когато погледът му среща моя, помежду ни преминава светкавица на взаимно разпознаване.
Аз не се съмнявам, че това е Рафи.
Но той се съпротивлява да приеме присъствието ми.
За секунда гардът му пада и виждам ясно объркването в очите му. Рафи ме видя да умирам. Няма начин това да съм аз.
Това бляскаво момиче изобщо не прилича на уличната повлекана, с която заедно обикаляха наоколо.
Но…
Крачките му губят ритъм и той се спира, вторачен в мен.
53
Потокът от гости кипи около него, а той се е спрял като канара насред течението. Взира се в мен, сякаш забравил за реката от бляскава тъкан, пера във всевъзможни цветове, маскирани лица и чаши с шампанско, която се вихри наоколо.
Времето може и да е спряло за архангела с демонски крила, но не и за останалата част от света. Белиал продължава да се отдалечава сред тълпата, а Уриил, напротив, се приближава. Наложително е Рафи да се размърда скоро, иначе ще бъде принуден да се здрависа с врага си. При приближаването на високопоставения домакин ангелите наоколо пърхат с крила. Ако и Рафи не изпърха, Уриил несъмнено ще го забележи. Не е изключено да спре да си поговорят. Ще разпознае ли гласа му? Да влезеш на ангелско парти с демонски крила е почти равносилно да отидеш на стрелбище, маскиран като мишена.
Опитвам се да предупредя Рафи с поглед, докато се приближаваме към него, но той е изпаднал в транс и просто се е вторачил в мен.
Едва когато на практика става твърде късно, той примигва и най-сетне поглежда и Уриил. Свежда глава и се извръща, но го приклещват при опита му да тръгне в обратна посока, защото ангелите около него пристъпват напред да приветстват домакина си.
Не се сещам за никакъв начин да помогна на Рафи, който да не включва отсичането на главата ми или нещо също толкова ужасно.
Но ако отвлека вниманието на Уриил, той най-вероятно ще изчака да останем насаме, за да ми отсече главата и да ме даде за храна на псетата си със скорпионови опашки.
Или поне така се надявам.
Правя две малки стъпчици извън синхрон с моята близначка. Препъвам се.
Залитам върху Уриил и го блъскам по-силно, отколкото очаквах.
Той пък се спъва в един подлизурко и на ръката му плисва шампанско. Обръща се да ме погледне с ядна гримаса. В очите му чета обещание за вечни мъки.
Почти очаквам чудовищните скорпиони да ми се нахвърлят и да ме грабнат направо от празненството, за да ме завлекат в дълбините на някоя тъмница, където слугите на смъртта ще се втурнат да ме насекат на парчета в гробовния мрак. Когато Уриил ме гледа, няма нужда да се преструвам на ужасена.
Но точно както подозирах, разправията с мен ще почака, докато той приключи с приглаждането на перушината на гласоподавателите или е каквото там се занимават ангелите политици. Дотогава имам време да измисля как да се измъкна от тази каша.
По времето, когато Уриил префасонира жестоката си гримаса в по-приемливо за политик изражение и се обръща към почитателите си, Рафи вече не се вижда никъде.
На сърцето ми са нужни няколко минути да забави ход до нормалното. Гледам все напред и се държа като примерен аксесоар, срам ме е да се обърна към Анди и да видя изписания на лицето й ужас. Без мен тя няма да е особено полезна на Уриил, нали?
Надявам се Рафи да е успял да се мушне в някое тъмно ъгълче. Надявам се Пейдж да е добре и скоро да я намеря. Надявам се мама и Клара да се справят с трудностите и бягството им да бъде успешно. А сега на плещите ми ще тежи и Анди — очевидно се налага да я взема с мен, когато се махна, защото изчезването или убийството на близначката й за нея ще е равносилно на смъртна присъда. А и всичките онези хора от Алкатраз…
Идват ми твърде много.
Отговорността за майка ми и за Пейдж и бездруго почти ме смазва. Утешавам се с напомнянето, че съм просто дете, не герой. Героите имат склонност да умират по най-ужасни начини. А аз все някак ще се справя с всичко това и после ще водя най-спокойния живот, който човек може да си представи в Ангелския свят.