Анди и аз вървим след Уриил, който обработва тълпата и напредва към импровизираната естрада на поляната откъм океана. На подиума е наредена дълга маса с бяла покривка. Тя потръпва под океанския вятър, придържана на място от чинии и блюда. От двете страни на празен централен стол са насядали ангели — същинско копие на учениците по време на Тайната вечеря.
Уриил стига до предната част на масата и застава в средата й, загледан към празненството под него. Чудя се дали е редно и ние да си намерим места за сядане, но с Анди се колебаем достатъчно дълго, така че просто заемаме трофейните си пози от двете му страни.
Като по даден знак шумотевицата на партито заглъхва и всички погледи се вторачват в нас. По-точно в Уриил, разбира се, но съм достатъчно близо до него да остана с усещането, че всички се взират в мен, макар всъщност никой да не ме гледа.
Аз, от своя страна, внимателно търся сред гостите поне следа от един саркастичен ангел.
Поемам си дълбоко дъх. Наистина ли ми се иска Рафи да е още тук? Веднъж вече за малко да го спипат. Ако не се махне бързичко оттук, това си е чисто самоубийство за него.
Но не се сдържам да се попитам дали ме вижда.
Би следвало да се взирам в неутрална точка над тълпата, както го изисква позата ми, ала погледът ми постоянно се рее, за да проучва лицата под нас.
— Добре дошли, братя и сестри! — приветства ги Уриил, когато всички се успокояват. — Тази вечер сме се събрали да се обединим за една кауза и да празнуваме. Имам новини и притеснителни, и изумителни. Но първо тревожната…
Публиката слуша със затаен дъх.
— Преди хората да нападнат гнездото ни, приемахме, че се държат както се очаква от тях. Сега обаче до мен достигнаха вести, че се занимават със зловещи дела, които не бива да загърбваме…
Уриил махва на някого да се приближи. Един ангел извлачва на сцената изплашен мъж. Той носи избелели дънки, тениска на „Ролинг Стоунс“ и очила. Трепери и се поти, очевидно ужасен. Ангелът предава на Уриил малко вързопче.
Той го развързва и оставя съдържанието му да падне на сцената.
— Кажи ни, човече — подема архангелът, — кажи на всички какво си скрил в тази бохча.
Ококорен срещу тълпата, пленникът започва да се дави на шумни, стържещи глътки въздух. Дълго не проронва и дума. Накрая тъмничарят му го сграбчва за косата и дръпва главата му назад.
— Пера — изпъшква нещастникът. — Една… шепа пера.
— И? — подканва го Уриил.
— Ко… коса. Кичур златна коса.
— И какво още, човече? — пита архангелът с леден глас.
Погледът на пленника шари наоколо, той е в капан и няма накъде да бяга. Тъмничарят дръпва отново главата му назад така, сякаш се кани след миг да му строши врата.
— Пръсти — изхлипва трафикантът. По лицето му се стичат сълзи и се чудя с какво ли си е изкарвал хляба, преди светът да се свърши. Доктор ли е бил? Учител ли? Магазинер?
— Два… отрязани… пръста — изпъшква между риданията си. Пазачът го пуска. Той рухва разтреперан на сцената.
— И откъде са дошли тези пера, коса и пръсти?
Тъмничарят вдига ръка, а пленникът се присвива и закрива лицето си.
— Взех ги от друг човек — хлипа той. — Никого не съм наранил. Кълна се. Никога не съм наранявал никого!
— Откъде са дошли? — повтаря Уриил.
— Не знам — изплаква пленникът.
Тъмничарят го сграбчва за раменете и дори от мястото си чувам пукането на счупени кости.
Трафикантът изплаква от болка.
— Ангелски са! — И пада разплакан на колене. В ужаса си стрелка поглед из враждебната тълпа. — Ангелски органи са!
Почти прошепва признанието си, но зрителите са се смълчали и съм сигурна, че са го чули.
54
Уриил повтаря с тътнещ глас:
— Ангелски органи. Маймуните кълцат на парчета ранените ни събратя, преди да успеят да се възстановят. Те търгуват с нашите пера, пръсти и други телесни части вместо с валута. И всички вие знаете колко продължително и болезнено е порастването на пръсти, да не споменавам онези части, които не можем да си възстановим.
Ангелите ревват, преизпълнени с мъст.
Уриил оставя праведният гняв да се нагнетява в тълпата.