Само дето на майките си разчитат други хора.
Това ми носи хладна утеха. Винаги съм се оправяла сама и дотук поне не съм се провалила, нали?
Наум минавам през списъка на уязвимите телесни части, които не зависят от размера и силата на противника. Очи, гърло, слабини, колене — дори най-големите и корави пичаги си имат уязвими места, които могат да бъдат увредени, без да е нужна кой знае каква сила. Тази мисъл ме утешава достатъчно, за да започна да обмислям как да се измъкна.
Докато оглеждам естрадата с доста понамаляла паника, забелязвам един новодошъл на стълбите към нея.
Рафи стои на стъпалата и ме гледа, по-неподвижен от статуя.
В здрача белият калъф на крилата му блести като звезди в лятна нощ. Никога не бих предположила, че отдолу се крие чифт поръбени с наточени куки демонски крила.
Дали вече ме е разпознал?
Групата на Уриил скача от подиума и се вдига във въздуха, подобно на общ многокрил организъм. Белиал излита последен. Разтваря крадените си крила в пълното им величие и се понася във въздуха.
Рафи се хвърля и го напада.
Двамата тупват на естрадата с кънтене, но никой не забелязва още една двойка сражаващи се ангели.
Вече сме единствените, останали горе на сцената. Под нас властват кръв и писъци. Над нас привидно безконечната гмеж от скорпиони прелита с тътнеж. А помежду двете кипи мелето на пияни ангели, някои от които дори се сблъскват насред полет.
Окървавен ангел тупва на естрадата право от небесата.
От него струи толкова много кръв, че изпръсква роклята ми. Рамото му е разкъсано, сякаш се е нанизал на заострения връх на стълб за улично осветление. Но той изглежда не забелязва раната си, понеже скача, незабавно готов да продължи боя.
Сполита ме ледено прозрение, че съм единственият човек наоколо.
57
Ах, какво не бих дала за меча на Рафи в момента!
Окървавеният ангел прави крачка към мен.
Грабвам от масата лъскав нож за пържоли и изритвам обувките си.
Или поне се опитвам.
Едната отказва да се събуе без чужда помощ. Или кракът ми се е подул, или обувката ми е твърде малка.
Не се сещам за нито едно бойно изкуство, което не изисква да си стъпил стабилно и съм почти сигурна, че с един бос крак и едно високо токче не е сред препоръчителните техники.
Роклята ми също е проблем. Стига до земята и е прилепнала. Изглежда страхотно, но в действителност не ми позволява достатъчно замах за ритник. Краката ми са най-голямото ми достойнство и нямам намерение да се осакатявам в битка заради едното благоприличие. Плъзвам ножа през страничния шев и разцепвам полата чак до бедрото.
Накланям острието така, че да не заседне между ребрата, когато намушкам някого с него.
Гърлото е по-добра мишена, но съм твърде ниска, за да посегна натам срещу такъв едър звяр. Или поне не при първия удар. При втория, след като съм го пронизала веднъж, вече е друга работа.
Ангелът почти се усмихва на ножа ми — е други думи, само правя нещата по-забавни. Вдига вежда, забелязал, че го държа все едно знам как се използва. Но мечът му остава недокоснат в ножницата, сякаш касапницата и пиянското сбиване не са достоен повод за употребата му.
Противникът е вторачил поглед в ножа и лицето ми. Лесна работа, понеже в бойна стойка ръцете ми са близо до лицето.
Обувката с ток обаче е обута на изнесения ми назад крак и го прави с почти педя по-дълъг от този, с който съм пристъпила напред. Няма начин да си осигуря нормална свобода на движенията, ако ще куцукам наоколо в такъв вид. Затова правя единствено възможното.
От упор изритвам с високия си ток ангела в лицето.
Той изобщо не очаква подобен ход.
Излита заднешком от естрадата.
— Наистина си ти — оповестява Рафи.
Взира се в мен, вцепенен. Юмрукът му е вдигнат, но увисва насред избиването на душата на Белиал, който е целият в кръв и се олюлява.
Рафи се разлива в сладка усмивка и ме разтапя цялата.
Демонът прекъсва мига ни, понеже го удря по главата.
Рафи залита назад.
Белиал ми хвърля сериозен поглед. Усмихва се, сякаш вече знае нова тайна. Зъбите му са покрити с кръв, стичаща се от венците.