Рафи дори съумява да изнамери одеяла и кърпи някъде от тъмните ъгълчета на къщата, и ме увива с едно одеяло. Кожата ми е толкова замръзнала, че почти не усещам меката топлина на ръката му, която се плъзва по шията ми.
— Как се чувстваш? — пита ме той.
Отговарям през тракащи зъби:
— Добре, доколкото може да се очаква след плуване в гъмжащи с ангели води!
Рафи докосва челото ми с длан.
— Вие, хората, сте толкова крехки! Ако времето не ви убие, ставате жертва на зарази, акули или хипотермия.
— Или на кръвожадни ангели.
Той поклаща глава:
— Както сте добре, така след миг изчезвате завинаги… — и се взира мрачно в сиянието на огъня.
От косата още капе ледена вода и по врата, и по гърба ми, а роклята е залепнала по мен, все едно е направена от мокър пясък. Явно и Рафи се чувства по същия начин, защото увива около кръста си плажна хавлия и я връзва на плоския си като дъска за гладене стомах, за да я държи на място.
След това си сваля ботушите. И си смъква панталоните.
— Какво правиш? — питам нервно.
Той не спира да се съблича под хавлията.
— Опитвам се да се стопля. И ти трябва да направиш същото, ако не искаш мокрите дрехи да изсмучат безценната ти топлина…
Панталоните му цопват влажно на килима.
Колебая се, а Рафи сяда близо до мен пред огъня.
Разтваря демонските си крила. Вероятно го прави, за да ги изсуши, но създава ефект, все едно сме в палатка. Мускулите по гърба и раменете ми се отпускат, веднага щом усещам топлината да се завихря зад мен.
Треперя и се опитвам да отърся възможно повече от студа. Рафи притваря обръча на крилата си и така топлината на огъня расте помежду ни.
— Добра работа свърши! — Той ме гледа с кротко одобрение.
Примигвам изненадано срещу него. Не е да не съм чувала и друг път подобна похвала. Но тази някак си е различна. Неочаквана.
— Ти също.
Ще ми се да кажа нещо повече. Открехвам предпазливо тъмницата в главата си, за да проверя дали мога да надникна вътре и да намеря нещо стойностно за споделяне, ала цялото й съдържание натиска вратата отвътре и иска да се излее оттам. Трясвам вратата и се облягам на нея, за да не зейне рязко изпод мен. Междувременно езикът ми се заплита от всичко, което напира да бъде изречено.
— Ами да, ти също.
Рафи кима, сякаш разбира, сякаш наистина съм казала всичко, втурнало се да излети от трезора, и той е приел всяка думица.
Известно време просто се вслушваме в припукването на огъня.
Стоплила съм се достатъчно, за да ми се прииска да се отърва от мократа, потънала в пясък рокля, която изсмуква таящата се в кожата ми топлинка. Увивам се с одеялото и захапвам припокриващите се краища, за да го крепя на място като щит.
Рафи се ухилва, докато ме наблюдава как шавам отдолу и се боря с мократа дреха.
— Един възпитан съвременен мъж положително ще обърне гръб, за да не надзърта, ако без да искаш покажеш нещо.
Кимам, здраво стиснала одеялото със зъби.
— Обаче ще изгубим загряващия ни параван… — За демонстрация той вдига едното си крило на няколко сантиметра. Незабавно по краката ми плъзва студен полъх. Рафи отново връща крилото на място. Свива рамене. — Е, предполагам, просто трябва да внимаваш повече.
Продължавам да шавам под одеялото и се освобождавам от левия ръкав.
— Гледай да не се засмееш — допълва Рафи, — понеже би било катастрофално…
Присвивам очи срещу него и го поглеждам сърдито в опит да го предупредя да не се опитва да ме разсмее.
— Чувала ли си шегата за…
Съдирам тънката си рокля под одеялото. И бездруго беше съсипана. Разкъсвам я и я изхвърлям изпод завивката.
Тя каца върху панталоните на килима.
Рафи избухва в смях. Прекрасен звук е — наситен и безгрижен. Заразява ме да се смея заедно с него.
— Наистина си страхотна в креативните решения! — Той още се подсмихва. — Твоите обикновено включват дране, разкъсване, ритане, мушкане, но са си креативни.
Най-сетне отварям захапката си върху одеялото, понеже вече мога да го придържам здраво и с ръце.
— Просто ми омръзна от прилепналата по мен влага, това е всичко. Едва ли е имало опасност вицът ти да се окаже наистина смешен.