На долния етаж дневната е озарена от топлото сияние на огъня в камината. Рафи се е качил на стол и с тиксо лепи одеяла по панорамните прозорци. Явно, както и на мен, му е хрумнала мисълта за светлината, която се вижда отвън.
Да го видя стъпил на стол, за да се добере до горния ръб на прозорците, ме отпуска по някакъв начин. Толкова нормално занимание е подхванал!
Е, щеше да е нормално, ако не обръщам внимание на тъмните крила, леко потрепващи зад гърба му. Вероятно така ги суши. Куките сърпове са извадени и блестят на светлината на свещите. Няма пера, които да почиства. Чудя се, дали си полира остриетата?
— Не си Паднал, нали?
Въпросът се изръсва от устата ми, преди умът ми да успее да го цензурира.
— Поне както съм чувал, това само ще ме направи по-секси за човешките дъщери. — Той довършва залепването на последното одеяло. — Какво толкова ви привлича в лошите типове?
— Попитах те нещо, Рафи. Сериозно говоря.
— Да не би да ми предлагаш шанс за изкупление? — Скача от стола и най-сетне се обръща да ме погледне.
Вижда ме и раменете му се разтърсват в безмълвен смях, който бързо прераства в гърлен кикот. Смехът на Рафи по принцип ми харесва, само дето в случая очевидно ми се присмива.
Поглеждам дрехите си. Признавам, че съм по-прибързала малко с обличането горе.
Това, което на светлината на свещта ми се стори пуловер в приглушени цветове, се оказва с леопардова шарка. И, понеже ми е прекалено голям, навсякъде образува гънки и виси безобразно. Онова, което сметнах за тъмен шал на кръста се оказва червена вратовръзка, а кафявите ми чорапи всъщност са невъзможен чифт от един розов и един пурпурен.
— Защо всички други имат право да изглеждат, все едно са хукнали на лов за зомбита, а аз все трябва да се грижа за модата?
Рафи не спира да се подсмива.
— Приличаш на шарпей на леопардови петна.
Май ми говори за онези кученца, подобни на мопс, направо потънали в огромни гънки кожа.
— Плашиш ме, честна дума. Може да ми остане травма за цял живот, ако на нежната възраст от седемнайсет ме сравняват с набръчкано псенце.
— Аха. Чувствително момиче. Отговаряш точно на това описание, Пенрин! — Светлината на огъня смекчава чертите на Рафи и придава топло сияние на кожата му. — Но ако нежната ти половина се нуждае от подхранване на егото, готов съм да призная, че изглеждаше чудесно с крила! — Той казва последното с копнеж в гласа.
Внезапно се чувствам глупаво.
— Ами… благодаря.
— Не искаш ли да изглеждаш прекрасно с крила?
— Просто се боя да не би това да е само началото на поредната шега как приличам на сбръчкано куче с крилца, но си имам отличен характер или нещо такова… — поглеждам към тавана, докато обмислям въпроса. — Добре де, всъщност не прозвуча смешно, значи сигурно шегата е била наистина безвкусна.
— О, не се притеснявай. Няма да ти се подигравам — успокоява ме ангелът. — Никога не бих казал, че си имаш отличен характер.
Отправям злобен поглед на Рафи, а той се подсмива на дребната си задявка.
И, просто ей тъй, отново се превръща в същия Рафи, с когото свикнах по пътя.
Стопляме вода на газовата печка, която все още работи, стига да я запалиш с кибрит. След това сядаме до камината, пием топла вода от чашите си и разказвам на Рафи какво ми се е случило, откакто се видяхме за последен път. Толкова хубаво нещо е топлината, че умирам да се свия и да заспя.
— Къде ми е мечът?
Поемам си дълбоко дъх. Не съм споменала сънищата на меча. Щеше да е признание, че съм надзъртала в живота му.
— Наложи се да го оставя в купчина вещи на Кей 39 в Сан Франциско, когато ме хванаха.
— Оставила си го?
Кимам.
— Нямах избор.
— Той не може да стои самичък.
— Това не важи ли за всички ни?
Погледите ни се срещат и през мен минава наелектризираща вълна.
— Мечът тъгува за теб — прошепвам тихичко.
— Така ли? — отвръща Рафи с глас като милувка. Взира се в очите ми така настоятелно, че се кълна, способен е да надникне право в душата ми.
— Да… — топлина залива бузите ми. — Аз… През цялото време мисли за теб.
Светлината на свещите хвърля топъл блясък по протежение на челюстта на Рафи и по устните му.
— Много скърбя за моя меч — гласът му наподобява басово ръмжене. — Не осъзнавах точно колко съм се привързал! — надига се и отмята кичур влажна коса от лицето ми. — Нито колко опасно пристрастяващ е.