Погледът му ме приковава — нито мога да помръдна, нито да дишам.
— Навярно не само на момичетата им харесва да чуват такива неща. Сигурно и той иска да бъде с теб! — думите се изтръгват от устните ми в припрян шепот.
Рафи затваря очи и си поема дълбоко дъх. Поклаща глава.
— Не е възможно.
— Защо?
— Правила. Обичаи. Опасност. Опасно е да си с мен.
— Опасно е да бъда без теб — премествам се по-близо до огъня.
Той се пресяга и намества одеялото на раменете ми.
— Това не променя правилата.
Затварям очи и се оставям на топлината на пръстите му, които милват шията ми.
— На кого му пука за правилата? Дошъл е краят на света, не си забравил, нали?
— Правилата са важни за нас. Ангелите са войнствена раса.
— Забелязах. Но какво общо има това?
— Единственият начин да поддържаш хилядолетия наред сплотено обществото на убийци като нас, е чрез строга командна йерархия и абсолютна непоносимост към нарушенията на правилата. Иначе още много отдавна щяхме да сме се избили един друг.
— Дори ако правилата са лишени от смисъл?
— Понякога имат смисъл — ухилва се Рафи. — Но не става дума за това. Важното е бойците да следват заповедите, не да ги подлагат на съмнение.
— Дори ако те държат настрани от вещи и хора, за които те е грижа?
— Особено тогава. Това често е най-ефективното наказание. Смъртта не е особена заплаха за истинския воин. Но да ти отнемат твоята човешка дъщеря, децата, приятелите, меча — това са същинските наказания.
Не мога да се сдържа. Навеждам се към Рафи така, че съм на една целувка разстояние от него:
— Наистина сме страшни, нали?
Той се взира в устните ми омагьосан. Нито се отдръпва, нито се навежда и милиметър напред. Вдига вежда срещу мен.
— Дъщерите на човеците са наистина опасни. Да не споменавам и колко са досадни! — свива рамене. — По бъбрив и понякога по мил начин.
Отдръпвам се.
— Започвам да разбирам защо твоят меч те напусна!
Ох. Не прозвуча никак добре.
— Извинявай, не исках да…
— Напусна ме, понеже има заповеди какво да стори, ако някога долови пришествието на мрака.
— Защо?
Рафи се взира в чашата си.
— Защото един Паднал с ангелски меч е прекалено опасен. Крилата им се променят с времето и ако преживеят достатъчно битки, накрая им порастват собствени оръжия. Да разполагаш и с крилата на Паднал, и с ангелски меч, е прекалено опасна комбинация и не бива да се допуска.
— Но ти не си Паднал, нали? Защо тогава мечът те изостави?
— Крилата го объркаха… — Рафи отпива глътка. Видът му издава копнеж в чашата да има нещо по-силно от вода. — Разумен е отчасти, но няма собствен мозък… — позволява си лека усмивка.
Въздъхвам и оставям чашата.
— Светът ти е толкова различен от моя. Вие, момчета, имате ли изобщо нещо общо с хората?
Той ме поглежда с онези негови убийствени очи на съвършеното лице, което върви комплект с тяло на Адонис.
— Нищо, което сме готови да признаем.
— Няма начин това да се забрави, нали? — питам. — Ние сме смъртни врагове и би трябвало да се опитвам да убия и теб, и всички подобни на теб.
Рафи се навежда към мен, опира чело в моето и затваря очи.
— Да.
Нежният му дъх милва устните ми, когато произнася думата.
Аз също затварям очи и се опитвам да се съсредоточа върху топлината на челото му, допряно в моето.
64
Рафи се завръща от претърсването на квартала с кутия корнфлейкс и буркан фъстъчено масло. Много ми се искаше да се размърдаме, но той настоя, че войниците се нуждаят от храна, за да се сражават достойно. Освен това според него ни трябва време да обмислим следващата си стъпка. И изчезна в нощта, въоръжен с толкова удобното си нощно зрение, докато аз останах в къщата до свещите.
Корнфлейксът е със стафиди и има вкус на райски плод — така де, от нирвана или друго прекрасно място, което да не ми напомня за смъртоносни ангели.
Поне веднъж ръцете ни са чисти. Ядем корнфлейкс с шепи и ближем фъстъченото масло направо от пръстите си. Навярно тук някъде ще се намерят и прибори в кухнята, но защо да си правим труда? Особено забавно е да гребеш лепкавата вкуснотия с пръсти и да ги облизваш като сладолед.