По думите на Доктора, тази нощ скорпионите щяха да ходят на мисия и вече знам, че Белиал е организирал прелитането на скакалците над ангелското сборище на смъртта. Бягството от Алкатраз следва или да е успяло, или да се е провалило. Не мога дори да преглътна мисълта какво се случва сега в затвора, ако е пропаднало.
Бързо си намирам твърде голямо за мен палто и чифт обувки за тенис, изненадващо точни по размер. Междувременно Рафи избира зловещ на вид кухненски нож и го затъква в колана си с все калъфа.
Мъглата навън се е вдигнала, а нощта е хладна, намаляващата луна и звездите се отразяват в океана. Плажната ивица между нас и водата е обсипана с парчета дървения и стъкла от разбитите къщи.
Натрошените стъкълца отразяват небесните светлини като килим от проблясващи светулки, който се простира до хоризонта във всички посоки. Така неочаквано красиво е, че спирам да се полюбувам на гледката. Как е възможно от разрухата да се породи нещо толкова прекрасно?
Поглеждам към Рафи да видя дали и той се възхищава на същото нещо. Оказва се, че вместо това съзерцава мен.
Приближавам се към него, цялата разтреперана. Полетът в обятията му предишния път беше военна мисия, а и нямахме време да мислим за нищо друго, освен за бягството.
Този път изборът ни е съзнателен и съм безсилна да сдържа мислите си за силните му ръце, които ме притискаха и топлата му кожа, която докосваше моята.
Вдигам ръце като дете, което иска да го носят.
Рафи се колебае за миг, без да откъсва поглед от мен. Дали си припомня как ме взе на ръце в старото гнездо, когато ме мислеше за мъртва? Какво ли е чувството да прегръща някого многократно, след като не му се е случвало толкова дълго?
Вдига ме на ръце и ме притиска към гърдите си, а аз го прегръщам през врата. Когато ме подхваща, бузата ми се долепя до неговата. Докосването ме изпълва с топлина и едва устоявам на импулса да потъркам лице в него.
Рафи претичва няколко крачки и ето ни във въздуха — насочваме се към Алкатраз.
Ако вече не бяхме летели веднъж, щях да се уплаша. Намирам се над водата и между мен и ледената баня е единствено прегръдката на ангела. Но хватката, в която ме държи, е стегната здраво около мен и гърдите му са топли. Облягам глава на мускулестото му рамо и затварям очи.
Рафи потрива буза в косата ми.
Знам, че скоро ще се налага да мисля за Пейдж, за майка ми и Клара. Приоритетите ми ще са преди всичко да оцелеем, да събера семейството си и да ни предпазя от чудовища и хора.
Но в момента — точно в този миг — се оставям да бъда седемнайсетгодишно момиче в обятията на силен мъж. Дори си позволявам да поканя в мислите си някои от онези „ако“ и „то“, разните възможности, които биха могли да избуят помежду ни в Предишния свят.
Само за мъничко.
Преди внимателно да напъхам мечтите си обратно в тъмницата в главата си.
65
Вместо да летим основно над суша, пресичаме полуострова по диагонал и стигаме до Санфранциския залив. Оттам планът е да минем по протежение на Залива, като следваме грубо крайбрежието. Така пътят до Алкатраз се удължава, но пък мъглата над морето е гъста, както и подозирахме. С всичките онези ангели и скорпиони във въздуха тази нощ, Рафи сметна, че е по-добре да летим над вода и се оказа прав.
Въздухът е влажен и вятърът — леден. При все палтото ми, Рафи е истинският ми извор на топлина и аз жадно се наслаждавам на докосването до тялото му, докато се носим през мъглата.
Той накланя глава, сякаш е чул нещо.
Свива встрани, за да проучи какво става. Намираме се в средата на облак и нямам представа откъде изобщо знае, че се движим в правилната посока, да не говорим как успява да се ориентира по някакъв слаб звук, който дори не съм в състояние да чуя, но на него му е по силите.
Носим се през най-гъстата мъгла и беззвучно се плъзгаме по най-долните й валма, провиснали над залива. Разсеяната лунна светлина сияе бледо на фона на мазния мрак отдолу.
Чувам приглушеното бръмчене на двигатели, които разплискват вода, още преди да видя корабите.
Под нас половин дузина корабчета си проправят път през залива. Не виждам ферибота на капитан Джейк. Няма и причина, разбира се, да бъде с тях, но не мога да не се надявам, че това са бегълците от Алкатраз. Корабчетата не са нищо повече от рибарски катери, но все пак са достатъчно големи да поберат по десетина човека всеки.