Телефонът на Лейн иззвъня в джоба на сакото, той го извади и не се учуди, когато видя съобщение, че самолетът на Джон Ленгхе е бил насочен към друго летище заради лошото време. Беше изтощен и не бе в настроение за епична игра на покер точно в този момент.
Още не бе успял да прибере телефона в джоба си, когато получи второ съобщение, сякаш бурята за миг бе прекъснала връзката, преди тя отново да се възстанови. Мак също не можеше да дойде. Имаше някакъв проблем с колата.
„Няма да пропуснеш много“, изпрати съобщение Лейн на стария си приятел.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита той Макс.
— Ядох, преди да дойда.
— За колко време си тук?
— Не знам. Докато мога да изтърпя.
— Тогава може да се сбогуваме още сега — каза сухо Лейн.
Странно, грубиянската външност на брат му бе в противоречие с факта, че е получил образованието си в „Иейл“. Което потвърждаваше поговорката, че не бива да съдиш за книгата по корицата и така нататък… разбира се, освен ако не бе вземал наркотици достатъчно дълго, за да се изтрие от мозъка му цялото това висше образование.
— Знаеш ли… — Макс прочисти гърлото си. — Нямам представа защо се върнах.
— И още нещо, ще ти дам един съвет. Разбери каква е причината, преди да си тръгнеш. Така поне идването ти ще има смисъл. О, и не забравяй да се отбиеш при мис Аврора, нали? Тя ще иска да те види.
— Да. И да, знам, че не е добре.
За част от секундата нещо проблесна в ума му, но после предчувствието или инстинктът, или каквото и да бе това, изчезна от съзнанието на Лейн. После погледът му бе привлечен от сребристосин блясък на извитата алея за автомобили. Беше Сътън Смайт под дъжда, с разрошена коса. Съвършеният й костюм бе мокър, а тя вървеше направо през локвите с високите си токчета. Но не тичаше. Вървеше бавно, сякаш обвита в ароматния сумрак на тиха лятна привечер…
— Сътън! — извика Лейн, като се спусна към входната врата. — Искаш ли чадър?
Въпросът му бе глупав. Беше прекалено късно за това.
Тя се обърна стреснато към него, сякаш за пръв път разбираше къде се намира.
— О, а, не, благодаря. Оценявам жеста. Моите съболезнования.
Шофьорът й изскочи иззад волана на мерцедеса, с който бе пристигнала. После се приведе и започна да търси чадър.
— Мис Смайт.
— Добре съм — каза тя, когато човекът приближи тичешком до нея. — Дон, добре съм.
Лейн и шофьорът й помогнаха да се настани на задната седалка и мерцедесът потегли надолу по Ийстърли хил, а Лейн остана пред входа на къщата, където бурята продължи да го мокри. Когато най-после влезе бавно вътре, Макс го нямаше, нямаше я и платената торба, която бе донесъл със себе си.
Нямаше съмнение, че е отишъл в кухнята.
Лейн сложи ръце в джобовете на панталоните си и огледа празните стаи. Сервитьорите бяха махнали напитките и чашите и бяха върнали мебелите на обичайните им места. Майка му се бе прибрала в стаята си и той се замисли кога ли отново ще слезе долу, ако това изобщо се случи някога. Лизи бе отишла някъде, сигурно подготвяше наетите покривки, салфетки и чаши за хората, които щяха да ги вземат, за да прави нещо, което да й помогне да не излезе от кожата си.
А Едуард? Трябва да си бе тръгнал.
Цялата къща бе тиха, а вятърът брулеше най-високата точка на Шарлмонт, докато смъртоносните светкавици плющяха наоколо, а гръмотевиците се носеха като проклятия.
Следвайки примера на Сътън, той излезе навън и вдигна лице към стихията. Дъждът бе студен и примесен с град. Усещаше поривите на вятъра като удари върху тялото си. Светкавиците ставаха все по-опасни, тъй като бурята приближаваше бързо.
Дрехите му плющяха на вятъра, напомняйки му за падането от моста. Очите му пареха от силния дъжд и той ги затвори, а усещането, че пропада отново, го накара да се чувства така, сякаш може да докосне реката под него с дланите си.
Но у него имаше и достатъчно реализъм, който му помагаше да остане на крака, сила, която черпеше от невидим източник вътре в себе си.
Щом Ийстърли устояваше на бурята… значи и той щеше да устои.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Едуард се върна в „Ред енд Блек“, паркира пикапа на Шелби пред къщичката на управителя, угаси двигателя и извади ключа от стартера. Но не излезе веднага. И разбира се, не заради бурята.
Дъждовните капки удряха по предното стъкло, сякаш Господ му бе сърдит, и няма нищо друго, което да хвърли. Споменът за Сътън, легнала върху онази заседателна маса, за възхитителното й голо тяло и стоновете й, които се сливаха с неговите, го накара да забрави дори яростната буря, връхлитаща земята.