Той погледна към къщичката през пороя, знаеше, че Шелби го чака там. С вечеря. И с бутилка алкохол. И когато той приключеше с вечерята и пиенето, щяха да се качат в спалнята и да легнат един до друг в тъмнината. Той щеше да заспи, а тя… не бе сигурен дали тя спи, или не.
Никога не беше я питал.
Той сложи ключа в сенника, излезе и се подпря върху мократа каросерия на пикапа, за да не го събори вятърът. Протегна ръка, за да запази равновесие. Не искаше да влиза вътре. Но да остане навън…
Изведнъж забрави всички съмнения.
Нещо ставаше в обор „Б“. Първо, всички лампи светеха, което се случваше много рядко. Но още по-тревожно бе, че няколко души се бяха събрали край отворените врати в дъното.
Едуард се отблъсна от пикапа, закуца през тревата към обора и въпреки силния вятър скоро чу цвиленето на обезумелите коне.
Или по-точно, на един определен жребец.
Той стигна до най-близката врата, влезе и закуца колкото можеше по-бързо през склада със сбруята, после продължи покрай боксовете и по-нататък по пътеката през обора…
— Какво, по дяволите, правите? — изкрещя той, надвиквайки гълчавата и виковете.
Небеканзер, подивял от страх, риташе и се блъскаше в бокса си. Копитата му бяха разбили долната част на вратата на трески. А Шелби, сякаш също обхваната от някаква лудост, се бе покатерила върху гредите на бокса, които все още бяха здрави, и се опитваше да хване юздата му.
Работниците от обора заедно с Моуи и Джоуи също бяха там, но гредите на бокса ги разделяха и о, Господи, тя бе най-близо до зъбите и мятащата се глава на жребеца и щеше да бъда първата, която можеше да бъде съборена на земята и да разбие главата си върху цимента, ако падне от едната страна на оградата, или да бъде стъпкана от копитата, ако падне от другата.
Едуард приближи, преди да осъзнае, че е взел решение да влезе в бокса, въпреки че Джоуи бе по-близо до коня и освен това бе по-силен и по-млад. Но докато стигне до вратата…
Шелби хвана юздата на жребеца.
И докато задържаше погледа на животното, тя успя някак да се задържи с главата надолу, като сви крака около най-горната греда, изви глава и започна да духа в ноздрите на коня. Това даде възможност на работниците да отворят разбитата врата и да я дръпнат настрани, така че Неб да не се нарани още повече върху острите парчета дърво и после да сложат здрава найлонова мрежа на мястото й. В същото време Шелби протегна ръка през гредите и един от работниците сложи в дланта й маска за главата на коня.
Отне й само миг да сложи маската върху очите на Неб и да я стегне под главата му.
После продължи да духа в ноздрите му, а жребецът се успокои, окървавените му хълбоци се повдигаха бързо, а тялото му трепереше от ненапълно овладяната сила, коремът му се издуваше и се прибираше… подкованите му със стомана копита спряха върху пясъка, посипан на пода.
Шелби се изправи с грацията на гимнастичка. Спусна се по дървената преграда. Приведе се и влезе в бокса.
И за пръв път след отвличането си Едуард осъзна, че е ужасен от нещо.
Едно от малкото нареждания, които изрично бе дал на дъщерята на Джеб Ландис, когато тя започна работа тук, бе същото, което важеше за всички в „Ред енд Блек“: никой, освен Едуард, не биваше да доближава Неб.
Но тя беше там, четиридесет и няколко килограма, не по-висока от метър и шейсет, затворена в тясното пространство с онзи убиец.
Едуард спря и се загледа в нея, докато тя галеше шията на жребеца със силните си ръце и му говореше. Но Шелби не бе глупава. Тя кимна на един от работниците, който откачи пластмасовата мрежа от по-близката до нея страна. Ако Неб отново се разбеснееше, тя щеше да излезе от бокса за миг.
Шелби погледна Едуард, сякаш усетила възхищението му. Във втренчения й поглед нямаше вина. Нито самодоволство.
Тя бе спасила коня му от сериозно, дори може би смъртоносно нараняване като истинска професионалистка, без да се излага на излишен риск. Неб би могъл да си разкъса артерия на острите като бръснач парчета дърво на разбитата врата, а и тя самата би могла да се нарани ужасно.
Всъщност да наблюдаваш действията й, бе истинско удоволствие.
Джоуи, синът на Моуи, стоеше настрани, без да отделя очи от Шелби, и изразът на лицето му подсказваше, че двайсет и няколко годишният мъж се е върнал във времето, когато е бил шестнайсетгодишно момче… и Шелби бе кралицата на бала, с която той искаше да танцува.
Което доказваше, че хората във всеки момент са едновременно на всички възрасти, през които са преминали.
Едуард установи и нещо, което усещаше с особена острота. Той се смръщи при почти непреодолимото желание да застане между тях двамата. Подобно на плакат с надпис „Долу ръцете“ или на жив, дишащ предупредителен запис. Като корабна сирена в мъглата.