Ричард чакаше в коридора.
— Закъсня шест минути.
— А, ти познаваш часовника. Поздравления.
Тя вдигна брадичка и закрачи до него. Изобщо не се изненада, когато той я хвана за ръката и я дръпна силно, принуждавайки я да се обърне с лице към него.
— Не ме карай да чакам.
— Чувала съм да казват, че има ефикасни медикаментозни лечения за обсесивно-компулсивни разстройства. Би могъл да опиташ цианид например. Или бучиниш — мисля, че може да намериш това растение около имението. Розалинда разреши този въпрос с такава готовност…
Малко пред тях Лизи излезе от апартамента на Лейн. Беше облечена за работа в къси панталони в цвят каки и черна риза с герба на Ийстърли. С прибраната си в конска опашка коса и без грим тя изглеждаше завидно млада.
— Добро утро — каза Лизи, когато ги доближи.
Очите й гледаха право напред, сякаш вървеше по улиците на Ню Йорк Сити, решена да не попада в неприятности.
— Все още ли си в списъка на хората, получаващи заплата тук — каза Ричард — или той вече не ти дава чекове, защото носиш в стаята му не само цветя?
Лизи не реагира на думите му.
— Джин, изглеждаш красива както винаги.
И продължи по пътя си.
След като Лизи ги отмина, Джин присви очи към Ричард.
— Не й говори така.
— Защо? Тя не е нито от персонала, нито от семейството. И в положението, в което се намирате, е много разумно да намалите разходите.
— Няма да я обсъждаш. Остави я на мира. Хайде да приключваме с подписването.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
Лизи слизаше по главното стълбище и клатеше глава. Джин… я защити. Кой би помислил, че това ще се случи някога?
Тя обаче не бързаше да отиде до магазина, за да купи гривни „Най-добри приятелки завинаги“ за двете. Но й бе по-лесно да приеме не толкова дискретната подкрепа, отколкото снизхождението и неприкритата подигравка, с която се сблъскваше по-рано.
Слезе във фоайето и се отправи към задната част на къщата. Бе време да подмени букетите — имаше толкова много късни пролетни цветя, нямаше нужда да плащат за аранжиране и създаването на нещо красиво, щеше да й даде чувството, че полага усилия да подобри положението.
Дори ако тя бе единствената, която го забелязва.
Тръгна по коридора за персонала към стария офис на Розалинда и апартамента на мистър Харис…
Не успя да стигне до кухнята.
Пред вратата на иконома бяха подредени множество куфари. Снимки и книги в кашон. Рамка на колелца с окачени върху нея костюми, всеки в отделен калъф..
Тя надникна през отворената врата и се смръщи.
— Мистър Харис?
Икономът излезе от спалнята. Дори сега, когато си тръгваше, бе облечен в един от костюмите си, косата му бе пригладена както винаги, лицето му — гладко избръснато и сякаш съвсем леко гримирано.
— Добър ден — поздрави отсечено той.
— Отивате ли някъде?
— Приех предложение за нова работа.
— Какво?
— Напускам. Ще ме вземат след около двайсет минути.
— Чакайте, няма ли да дадете предизвестие!
— Тази сутрин банката отказа да приеме чека ми. Вашият приятел или какъвто ви се пада и неговото семейство ми дължат две хиляди деветстотин осемдесет и седем долара и двайсет и два цента. Вярвам, че пропуснатото плащане ме освобождава от клаузата в договора ми, която ме задължава да дам предизвестие.
Лизи поклати глава.
— Не може да напуснете просто така.
— Не мога ли? Бих ви препоръчал да последвате примера ми, но вие изглежда сте склонна да продължите да се обвързвате още по-тясно с това семейство. Надявам се, че получавате съответната емоционална компенсация. В противен случай вашата саможертва би била смехотворна.
Лизи се обърна настрани, а мистър Харис каза:
— Моля, кажете на Лейн, че оставям писмото, в което съобщавам за напускането си върху бюрото на иконома. И няма да се разделите с мен така намусена, нали?
Лизи излезе в коридора и каза:
— О, не съм намусена, или както му казвате. Ще ви помогна да изнесете багажа си от къщата. И с удоволствие ще кажа на Лейн къде да намери писмото ви. Надявам се, че в него съобщавате новия си адрес или поне телефонен номер. Все още сте в списъка на хората, които полицията на Шарлмонт иска да разпита.
„Добре, аз ще дойда при теб — помисли Лейн, докато караше поршето по алеята към къщата на Самюел Ти.“
Алеята, покрита с речни камъчета, бе оградена от дървета, посадени преди седемдесет и две години от прародителите на Самюел Ти. Дебелите стволове с грапава кора поддържаха огромните широко разпрострени клони, живописно отрупани със зелени листа, които хвърляха шарена сянка върху алеята, покрита със ситни светли камъчета. В далечината, насред хълмистите поля, къщата на фермата изобщо нямаше селски вид. Елегантна, със съвършени пропорции и почти толкова стара, колкото Ийстърли, покритата със застъпващи се дъски къща имаше покрив с високо било, а забележителна веранда я обграждаше отвсякъде.