Лейн се обърна и изруга.
— Баща ми заслужаваше това. Разбираш ли? Баща ми заслужаваше всичко, което му се случи. Трябваше да го хвърлят от проклетия мост преди години.
Самюел Ти вдигна длани.
— Не мисли, че на мен не ми е минавало същото през ума. И да, брат ти има всички основания на света, но в сценария на „Игра на тронове“, законодателството на Кентъки е различно и той ще бъде осъден. В момента за самозащита се признава само случай, в който някой опре нож до гърлото ти или пистолет до главата ти.
— Иска ми се аз да бях намерил онзи дяволски пръст. Щях да заровя проклетото нещо в земята.
Но нямаше как да накара Лизи и Грета да лъжесвидетелстват пред властите. Особено след като Ричард и Джин също бяха излезли от къщата, както се случи. Копелето би предало дори майка си, за да постигне целите си.
— Знаеш ли… — лицето на Самюел Ти придоби философско изражение. — Брат ти трябваше да извика баща ви в „Ред енд Блек“. И да го застреля веднага, щом прекрачи прага.
— Моля?
— Това е начинът да убиеш някого в Кентъки. Имаме закон за защита на личната собственост, в който се казва, че ако някой се намира в твой имот, независимо дали те заплашва с оръжие, или не, имаш право да защитиш собствеността си, при условие че натрапникът е влязъл без твое разрешение. Има само две специфични изисквания. Трябва да го убиеш. И той не трябва да е обърнат с лице към изхода или да се опитва да излезе — Самюел Ти размаха показалец. — Но това е начинът да го направиш. Ако никой не знае, че баща ви е бил поканен да отиде там, Едуард щеше да има идеалната възможност да бъде оправдан.
Лейн се взираше в адвоката си, а Самюел Ти размахваше ръка, сякаш прочистваше въздуха от думите, които току-що бе изрекъл.
— Но това не е съветът ми на адвокат, разбира се. И както знаеш, съм пиян.
След малко Лейн каза тихо:
— Напомни ми никога да не идвам тук без писмена покана, господин съветник.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
На задната седалка на „Фантома“, който беше с вдигнат гюрук заради косата й, Джин седеше до бъдещия си съпруг и гледаше през прозореца. Реката бе мътна и продължаваше да приижда заради дъжда, валял цяла нощ. Нивото на водата бе толкова високо, че изглеждаше сякаш реката се опитва да залее част от Индиана.
В центъра на града пред тях небостъргачите блестяха в слънчевата светлина, асфалтовите огърлици на шосетата обвиваха вратовете им от стомана и стъкло. Нямаше защо да се притеснява — шофьорът на баща й спираше от време на време, но нямаше да закъснеят много.
Тя погледна моста „Биг Файв“, петте огромни свода, металните въжета, които поддържаха пътните платна над водата, и си спомни ожесточения спор с баща си заради сватбата с Ричард. Тя бе отказала. Само за да открие, че е лишена от всякакви финансови средства, сякаш изоставена сама на безлюден остров.
И се предаде.
И ето я сега.
Тя затвори очи и си представи Самюел Ти до басейна по време на приема, на който дойдоха толкова малко хора.
— Би ли подписала това.
Тя отвори очи и погледна към другата страна на кремавата кожена седалка. Ричард й подаваше около двайсет страници — някакъв документ — заедно с една от неговите писалки „Монблан“ с монограмите му в черно и златно.
— Моля?
— Това е предбрачно споразумение — той побутна хартиите и писалката към нея. — Подпиши го.
Джин се засмя и хвърли поглед към шофьора. След малко облеченият в униформа човек с елегантна шапка на главата щеше да стане свидетел на страхотно представление.
— Няма да направя нищо подобно.
— Да, ще го направиш — каза Ричард.
Тя отново погледна през прозореца и сви рамене.
— Тогава нека се връщаме. Отмени подписването. Направи каквото смяташ за необходимо, няма да се откажа от правата си на твоя съпруга.
— Може ли да ти припомня помощта, която оказвам при продажбите на вашата компания? Като се има предвид в какво затруднение се намирате, ще ви трябват много благоприятни договори. А те може да изчезнат много бързо, ако аз реша така.
— Като се има предвид в какво затруднение се намираме, скоро може изобщо да няма „Брадфорд Бърбън Къмпани“. Така че личното ти богатство е по-добрият избор за мен.
Той се отдръпна при думите й, тънкият му врат се извиваше по начин, който й напомни за измършавял от глад кон.
— Нямаш ли срам?
— Не
— Вирджиния Елизабет…
— Дори баща ми никога не ме е наричал така — едно порше в аварийната лента ги подмина и докато автомобилът профуча край бавно движещата се колона, тя осъзна, че това бе брат й. — Не че щях да обърна внимание, ако го бе направил.