— И аз те обичам — той се наведе към нея. — Надявах се, че ще имаме възможност да отидем в Индиана тази вечер.
— Аз нямам нищо против да бъда и тук, и там. Където е по-добре.
Той се взря за миг в очите й, черпейки сили от нейната подкрепа. После затвори вратата и си вдигна панталоните нагоре.
Когато се обърна, лицето му бе безизразно, все едно играеше покер.
— Радвам се да ви видя отново, детектив.
Меримак се усмихна по своя начин и протегна ръка, докато се приближаваше.
— Наистина ли?
— Ще останете ли за вечеря? Кой е вашият приятел?
Вторият човек — слаб, облечен в цивилни дрехи, приближи бавно. Отдалеч личеше, че е някакъв чиновник.
— Пийт Чайлд. Аз съм следовател.
— Имам някои документи за вас, мистър Болдуин — каза Меримак.
— Познавате ли Джеф Стърн — Лейн отстъпи, за да може Джеф да се представи. — А сега да проверим списъка за пазаруване. Не сте забравили яйцата и кравето масло, нали?
Джеф влезе в къщата, а Лейн хвърли бърз поглед върху заповедта, макар да не знаеше как трябва да изглежда подобен документ. Но какво пък, това бе просто разрешително за позволено от закона бракониерство и беше подписано и подпечатано.
И изрично се споменаваше, че важи само за записите от охранителните камери за периода от деня преди смъртта на баща му до деня след това.
— Не съм сигурен дали сте наясно — каза Меримак, когато Лейн прегледа и последната страница. — Входната врата бе широко отворена. Чуках много дълго. Накрая слезе една сестра. И ви търсих няколко пъти по телефона.
— Телефонът ми е в колата — Лейн отиде до поршето и взе телефона от таблото.
— Е, какво ще кажете да приключваме с това?
— Водете ни.
Лейн тръгна пред детектива и Пийт. Вървяха край къщата, докато стигнаха задните входове — най-дългото разстояние, което бе изминавал в живота си. Всичко в него крещеше под безизразната маска на лицето му и поддържаното с усилие спокойствие. Чувстваше се като в сън, в който стоеше до пътя, а два автомобила се движеха с главоломна скорост един срещу друг по заледения път и колкото и силно да крещеше той, шофьорите не го чуваха или не искаха да го чуят.
Подсъзнателно бе очаквал тази развръзка от момента, в който отпрати Меримак. И може би се бе поддал на временното облекчение, след като Джеф се съгласи да поеме управлението.
Това вече бе минало.
Лейн въведе цифрите на кода, за да отвори задната врата на бизнес центъра и влезе заедно с тях.
— Охранителните камери в цялото имение се управляваха от компютрите тук — той тръгна наляво и продължи по коридора до стаите с техническото оборудване. — Това е командният пулт, или както му казвате.
Спря пред метална врата без надпис, въведе кода и след като чу изщракването, което показваше, че заключващите греди са освободени, той отвори широко тежката врата и автоматичното осветление над главите им се включи.
Лейн възнамеряваше да продължи да говори, да се движи. Но в мозъка му сякаш нещо спря да действа за миг.
— Лейн? Мистър Болдуин?
Той се отърси от вцепенението и се обърна към детектива.
— Извинете, какво?
— Някакъв проблем ли има?
— А, не — той отстъпи, за да им направи място и посочи редиците монитори, клавиатурите и столовете на колелца. — Моля.
Пийт се спусна към таблото като капитан Кърк и седна пред сложната техника, сякаш наистина разбираше кое за какво служи.
— Ще ми трябва достъп до записите. Можете ли да въведете паролата?
Лейн разтърси глава, за да се съсредоточи.
— Моля?
— Трябва ми име и парола, за да получа достъп до охранителната мрежа.
— Не ги знам.
Меримак се усмихна, сякаш бе очаквал подобен отговор.
— Най-добре ще е да ги намерите. Веднага.
— Дайте ми една минута, моля.
Той излезе в коридора, отдалечи се малко и прикри телефона си с длан. Стоеше загледан в блестящия екран и клатеше глава — единственото нещо, което можеше да прави в момента.
Защото сега знаеше какво бе правил брат му по време на приема. По дяволите.
Лейн си пое дълбоко дъх и набра номера на управителя на „Ред енд Блек“. Едно позвъняване… второ… трето.
— Ало?
Щом чу гласа на брат си, Лейн затвори очи.
— Едуард.
— Как си, братче?
— Бил съм и по-добре. Полицаите са с мен в бизнес центъра. Имат заповед за записите от охранителните камери.
Едуард не отговаряше и Лейн попита:
— Чу ли какво казах?
— Да. И?
За част от секундата Лейн искаше да каже на Едуард да вземе колкото може повече пари в брой, да се качи в някоя кола и да изчезне от проклетия град. Искаше да крещи. Да ругае.