И искаше истината. Но му трябваше и лъжата, че всичко е наред и че брат му не е заменил самоналожения си затвор с истински само за да си отмъсти.
Лейн прочисти гърлото си.
— Искат достъп до охранителната мрежа, за да направят копие на записите.
— Дай им моите данни.
Какво, по дяволите, си направил, Едуард? Едуард, те ще открият, че си се опитал да подмениш…
— Разбрахте ли нещо, мистър Болдуин?
Меримак надникна в коридора през вратата на стаята, а Лейн каза:
— Изпрати ми ги като съобщение, става ли?
— Звъниш ми на телефон с шайба, забрави ли? — гласът на Едуард бе спокоен както обикновено, докато диктуваше името и паролата. — Запомни ли?
— Да.
— Знаят къде да ме намерят, ако имат някакви въпроси. Меримак ли е с теб? Онзи ден идва да ме види.
— Да, той е детективът.
Последва кратка пауза.
— Всичко ще е наред, братче. Не се тревожи.
После Едуард затвори, а Лейн отпусна ръката, в която държеше телефона.
— Имам данните, които ви трябват.
Меримак отново се усмихна.
— Имах пълно доверие, че ще съдействате. С брат ви Едуард ли говорихте?
— Да.
Меримак кимна.
— Той е добър човек. Жалко е да го видиш в такова състояние. Каза ли ви, че вчера ходих да го видя?
— Каза ми.
— Знаете ли, изобщо не прилича на вас.
Лейн заобиколи детектива и влезе в стаята.
— Някога приличаше.
Някъде далеч в Огдън Каунти, в „Ред енд Блек“ Едуард окачи слушалката на стенния телефон до кухнята точно когато Шелби влезе през входната врата на къщичката. Току-що бе взела душ, косата й бе разпусната върху раменете, за да се суши, носеше чисти дънки и риза с къси ръкави на бели и сини карета.
— Какво? — каза тя, когато видя израза на лицето му.
— Моля?
— Защо ме гледаш така?
Той поклати глава.
— Не те гледам. Но искам да вечерям навън. И искам да дойдеш с мен.
Тя примигна срещу него, а той направи физиономия.
— Добре. Ще бъда учтив. Моля. Ела с мен. Ще се радвам да ми правиш компания.
— Не, не е заради това — тя потупа ризата си. — Не съм облечена подходящо.
— И аз не съм, но ми се яде добре приготвено пиле. Затова ще отидем в заведението на Джоела.
Едуард закуца към вратата и я отвори широко.
— Обичаш ли пиле? Там го приготвят с шест подправки и всяка една има райски вкус, и това не е богохулство.
— Искаш ли да дойде и Моуи?
— Не, искам само теб. Искам да кажа да вечеряш с мен.
Той посочи с широк жест навън, последва пауза… после Шелби излезе първа. Когато мина край него, той вдиша дълбоко и се усмихна неволно. Тя миришеше на старомодния шампоан „Прел“ и той се зачуди откъде го купува. Още ли го произвеждаха? Може би беше останал от баща й или го бе намерила в апартамента в обор „Б“, където живееше.
Преди да я последва, Едуард грабна парите, които бе оставил в ъгъла на бюрото онази нощ, когато Сътън бе дошла и той я бе помислил за…
Той спря водопада от спомени, които го заливаха, затвори вратата и погледна към небето. Спря за миг, за да обхване широкия простор и постепенно променящите се цветове на небето — от жълтото на залеза на запад до синьото кадифе на ранната вечер на изток. Вдъхна дълбоко още веднъж, усети сладкия аромат на трева и пръст и слаб мирис на дървени въглища, долитащ иззад хамбара, където Моуи и Джоуи печаха кюфтета.
Усещането за неподвижния въздух върху кожата му беше като благословия.
Странно, досега не бе оценявал всичко това. Никога не бе го оценявал, дори когато не бе принуден да живее като отшелник.
Но пък тогава той бе толкова съсредоточен върху работата, компанията, конкуренцията.
А после бе потънал в прекалено много болка и прекалено много горчивина.
Толкова много пропуснати възможности.
— Едуард? — каза Шелби.
— Идвам.
Той отиде до пикапа, заобиколи и й отвори вратата. Макар че Шелби изглежда не бе свикнала с такива жестове, нито с мисълта, че някой ще я кара някъде, тя бързо се настани на седалката на пътника. После той изкуцука край пикапа и седна зад волана.
Включи двигателя и потегли към града. Отначало на шосето имаше само няколко пикапа, освен техния и веднъж дори се наложи да изпревари един трактор, който се движеше бавно в аварийната лента. Но скоро се появиха истински коли и дори светофари.
Влязоха в предградието и той осъзна, че се оглежда наоколо, опитвайки се да разпознае мястото. Фасадите на магазините не се бяха променили. Нито къщите. Колите бяха нови. Нови рекламни плакати. Двете платна на шосето бяха разделени с наскоро посадени храсти.