Болката и различните физически проблеми със сигурност го бяха излекували от това високомерие.
— Ето го — каза той тържествуващ. — Знаех, че е тук.
Той паркира срещу малко ресторантче на един етаж и се опита да заобиколи, за да отвори вратата на Шелби, но не можеше да се движи достатъчно бързо заради болката в глезена и крака, а тя не го изчака. Двамата стояха на тротоара, докато в колоната автомобили по улицата се отвори пролука, пресякоха и Едуард отвори вратата, за да влезе Шелби.
Вече вътре, той вдъхна дълбоко миризмата на подправки и пиле и стомахът му изкъркори.
— Моуи ми показа това място — каза Едуард, като огледа пълните с хора маси. — Започна да ми говори за него преди няколко години и накрая донесе храна вкъщи. Беше преди аз да… Беше преди Южна Америка.
Заведоха ги до маса в дъното на ресторанта, което бе добре за него. Той изглеждаше различен, не беше от местните, но не искаше да привлича внимание. Тази вечер искаше да бъде като всеки друг в този ресторант — част от човечеството, нито по-добър, нито по-лош, по-богат или по-беден.
Той отвори менюто. Искаше му се да опита от всичко.
— От колко време се познавате с Моуи? — попита Шелби, надвиквайки гълчавата.
— От години. Той започна да работи в „Ред енд Блек“, когато бе на четиринайсет или петнайсет, мъкнеше сено и чистеше оборите. Той е умен мъж.
— Той говори за теб с голямо уважение.
Едуард затвори менюто.
— Чувството е взаимно. Моуи ми е като брат в много отношения. А Джоуи, синът му? Познавам го, откакто се е родил.
Всъщност Джоуи беше причината да дойдат тук днес.
Едуард дълго мисли за израза върху лицето на момчето, докато гледаше как Шелби се справя с уплашения Неб.
Обичайно той не се месеше така в работите на хората. Но искаше да направи нещо добро за Шелби.
Преди всичко да се промени.
Сервитьорката дойде и след като поръчаха, той отпи от водата си.
— Та значи, за Джоуи.
— Да? — Очите на Шелби бяха широко отворени и невинни. — Какво?
Едуард въртеше вилицата в ръце.
— Какво мислиш за него?
— Мисля, че наистина е добър с конете. Никога не губи самообладание. Справя се.
— Мислиш ли, че е…
— Няма да го уволниш заради онова, което се случи снощи, нали? Не беше по негова вина. Не беше ничия вина и…
— Какво? Господи, не — Едуард поклати глава. — Джоуи е добро момче. Просто се чудех какво мислиш за него, разбираш ли?
Шелби сви рамене.
— Той е добър човек. Но ако ме питаш дали искам да съм с него, отговорът ще бъде не.
Когато тя млъкна, Едуард помисли: „Разбира се, че не се интересуваш от него. Той не е объркан нещастник със склонност към саморазрушение.“
— Шелби, трябва да ти кажа нещо.
— Какво?
Той пое дълбоко дъх.
— Аз обичам една жена.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Презвитерианската теологична семинария на Шарлмонт заемаше около четиридесет акра добре поддържана земя точно до един от прелестните градски паркове на Олмстед. С изискани тухлени сгради и улични лампи, които грееха с мека оранжева светлина в сгъстяващия се мрак, Джин си представяше кампуса като място, където никой не пие, безопасният секс не е проблем, защото всички са девствени, а най-близкото подобие на студентско братство е шумният клуб по шах, където от време на време сервират „Ред Бул“.
Следователно за нея бе истинска ирония, че минаваше през входа с колата си… имайки предвид с кого бе дошла да се срещне.
Студентите бяха в лятна ваканция. Без съмнение всички поддържаха старата традиция и работеха като стажанти през топлите летни месеци, вършейки Доброто дело. Нямаше и административни служители или преподаватели, които да се разхождат наоколо. Прекрасните извиващи се алеи, които й напомняха за онези, които човек може да види в гробище, бяха празни както класните стаи и спалните помещения.
Тя паркира „Фантома“, излезе и вдъхна дълбоко мириса на прясно окосена трева. Блъсна силно тежката врата, за да я затвори и провери как изглежда, поглеждайки отражението си в стъклото. После заключи колата и загледа как „Духът на екстаза“ се скрива в малкото си сигурно убежище зад предната решетка.
„Градината за размисъл“ беше добре известно място, което човек би могъл да види на безброй снимки и макар да не бе отворена за посетители, не беше и точно частна собственост. С по една врата на всяка от четирите й страни, тя бе ключово място в училището, място, където ставаше откриването на учебната година, провеждаха се различни тържества с участието на всички от семинарията, понякога сключваха брак бивши студенти и хората отиваха да… е, да помислят на спокойствие.