Като дете бе търпял насилие и подигравки. Беше се научил да го прави като жертва на най-злобните насилници. И сега се възбуждаше от това, че самият той върши същото.
Може би трябваше да го убие, преди той да убие нея?
Това бе последната й мисъл, преди сънят да завладее и двете й части — тялото и душата, меката завивка на безсъзнателността разпръсна струпаните в главата й мисли. Да, може би изходът бе просто да се отърве от него.
Не да анулира брака.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
На следващата сутрин Лейн остави Лизи заспала в голямото легло в Ийстърли, тихо взе душ и се облече. Преди да тръгне, той я погледа как спи дълбоко, мислейки си че е избрал най-добрата жена.
После тръгна. Закрачи по коридора, слезе по главното стълбище, излезе през главния вход.
Поршето се събуди при първото завъртане на ключа и той бързо слезе до подножието на хълма, зави наляво и тръгна към бензиностанцията „Шел“. След чаша кафе и сандвич в картонена кутия той шофираше към местния клон на банката, изпреварваше колоездачи, пълзеше едва-едва зад училищен автобус, изруга, когато миниван, пълен с деца, едва не го помете от шосето.
Но може би той сам бе виновен за това. Не бе спал добре, а кафето още не бе започнало да действа.
Какво, по дяволите, бяха правили братята му на онзи бряг? И защо никой не спомена това в нито един разговор?
Защото криеха нещо? Това е.
След като детектив Меримак и Пийт, компютърният специалист, най-после си тръгнаха от бизнес центъра, Лейн искаше веднага да се отправи към „Ред енд Блек“, но не бе сигурен дали полицаите няма също да тръгнат натам. Освен това Едуард рядко отговаряше на телефонни обаждания, а следователят преследваше целта си съсредоточено и неотклонно като хрътка, подушила следа.
Последното, което Лейн искаше, бе да се кара с Едуард пред аудитория от полицаи, но от друга страна, със сигурност бе готов да даде и на двамата си братя да се разберат.
В крайна сметка двамата с Лизи останаха в имението, отново правиха любов в къщичката до басейна, после във ваната… и в леглото. Беше страхотно отпускащо след всичкия този стрес. Макар да не променяше случващото се.
Той влезе с поршето на паркинга на банката, намери празно място и осъзна, че паркира на същото място, както когато за пръв път бе разбрал за проблемите. Едва не излезе на заден ход, за да остави колата някъде другаде.
Осъзнавайки, че такъв начин на мислене няма да помогне, той слезе и остави покрива смъкнат, макар небето да бе натежало от дъждовни облаци и синоптиците да предупреждаваха за възможно торнадо. Това бе обичайно за Кентъки. Нямаше сезони — човек можеше да започне деня по шорти и тениска, да му трябва екипировка за пороен дъжд по обед и да се прибере следобед със зимно яке и ботуши за сняг.
Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба на лененото сако, което бе носил предния ден. Когато видя кой го търси, едва се сдържа да не включи гласовата поща. Изруга, прие обаждането и каза:
— Ще ти намеря парите.
Земята пареше под краката на Рикардо Монтеверди. Десетте милиона долара в брой, получени благодарение на Сътън, бяха осигурили по-малко спокойни дни, отколкото Лейн си спомняше, че бе договорил. Банкерът отново излизаше с всички номера на трагикомедията „нямаме време, спаси ми задника, преди да съм унищожил семейството ви“ и докато слушаше досадното хленчене, Лейн отново огледа небето.
Самолетът на Ленгхе трябваше да пристигне след четиридесет и пет минути и ако закъснееше, щеше да бъде задържан часове наред.
— Трябва да тръгвам — каза Лейн. — Ще поддържаме връзка.
Той затвори, изчака един джип да мине и тръгна с широки крачки към входа. Местният клон на „Питсбърг Нешънъл Корпорейшън“ беше стандартна едноетажна сграда, прилична на кутия със стъклена фасада и когато той влезе, привлекателната руса управителка тръгна към него да го поздрави.
— Мистър Болдуин, много се радвам да ви видя отново.
Той стисна ръката й и каза:
— Има ли възможност да поговорим за минута?
— Разбира се. Заповядайте вътре.
Той влезе в кабинета й и седна на стола за посетители.
— И така, баща ми почина.
— Знам — каза тя, докато сядаше от другата страна на бюрото. — Много съжалявам.
— Няма да усложнявам нещата — благодаря ви, благодаря за съболезнованията. И така, няма да усложнявам нещата със смяна на упълномощените лица на сметката за поддържане на домакинството. Искам да открия нова и ще приведа триста хиляди долара в нея тази сутрин. Ще трябва да прехвърлим автоматичните плащания на всички наети в Ийстърли по новата сметка, което да влезе в сила веднага и също ще ми трябва списък на всички, чиито заплати не са били покрити от старата сметка. Това е голяма бъркотия и искам да се погрижа за всичко днес.