— Разбирам те напълно.
Деймиън погледна встрани.
— Мислех, че ще ми се разсърдиш или ще се скараш.
— Защо? Ти не си виновен за нищо от случилото се. Не си го искал и само защото нямам желание да се занимавам с някои от нещата, които баща ми е направил, не значи, че ще се сърдя на теб.
— Баба ми каза, че вие всички ще ме намразите.
— Не познавам баба ти и не искам да говоря неуважително за нея, но това няма да се случи. Наистина. Може да дойдеш по всяко време. Ако искаш, бих те закарал още сега, но трябва да посрещна някого на летището.
Деймиън погледна към хълма Ийстърли и Лейн помисли, че да, наистина би било трудно да доведе хлапето в къщата, докато майка му все още бе жива и горе в стаята си. Но тя вече не познаваше дори собствените си деца и никога не слизаше долу.
— Така или иначе закъснявам за училище.
След неловка пауза, Лейн каза:
— Ще го погребваме. Трябваше да стане днес, но го отложихме заради времето и някои други неща. Как да се свържа с теб? Ще ти кажа кога ще бъде и може да вземеш и баба си. Както искаш.
— Нямам телефон. И не знам, не мисля, че искам да идвам. Много е неудобно. Знаеш… не съм го виждал често. Той всъщност изобщо не е идвал. Знаеш как става.
И при Деймиън се повтаряше същото. Още един син, който живее с болката си заради този човек.
— Наистина съжалявам. Той беше… много сложен характер.
В смисъл: гадняр и половина.
— Може би по-късно ще искам да отида.
— Какво ще кажеш да направим така — Лейн се наведе над седалката на колата и взе хартиената опаковка от сандвича си. — Имаш ли химикалка?
— Да — хлапето преметна раницата напред и извади химикалка с надпис „Шарлмонт каунти“. — Ето.
Лейн написа телефонния си номер.
— Обади се, когато си готов. Ще ти кажа къде точно е погребан. И ми кажи кога искаш да дойдеш в къщата.
Да, Ийстърли беше наследственият дом на майка му, но Уилям Болдуин бе живял там десетилетия наред. Ако Лейн бе на мястото на това момче и едва познаваше баща си, щеше да иска да види къде е работил той, къде е живял, дори да е, след като човекът вече си е отишъл.
— Добре.
Деймиън погледна опаковката. После я сложи в раницата си.
— Съжалявам.
Лейн се смръщи.
— За какво?
— Не знам. Мисля, че е, защото ти имаш и майка и тя… той…
— Не знам дали ти върши работа, но ето един съвет от мен. Не се чувствай виновен за проблеми, които не са твои. Това не е добра стратегия.
Деймиън кимна.
— Ще ти се обадя.
— Обади се.
Лейн гледаше как хлапето се качва на колелото си и се отдалечава. И неизвестно защо, когато забеляза, че няма каска, му се прииска да извика Деймиън и да го закара до училище.
Но може би трябваше да последва собствения си съвет. Деймиън имаше настойник и освен това имаше, теоретично, десет милиона долара, в зависимост от това как щяха да се развият нещата. Лейн имаше безброй задачи, с които да се справя, и тази сутрин капацитетът му и способностите му да се съсредоточи не можеха да поемат повече.
Той седна зад волана, включи двигателя и забърза по „Дорн“, а след това — по второстепенния път към летището, за да избегне сутрешните задръствания на кръстовището. Когато най-после мина през вратите към частната писта, Джон Ленгхе тъкмо слизаше от самолета. Ооо! Този път десенът на шортите му за голф представляваше стръкове трева. Яркозеле-ни стръкове трева върху черен фон. Няколко хиляди.
Само някой с неговото състояние можеше да си позволи подобно облекло.
Човекът махна със свободната си ръка, в другата стискаше дръжката на изтъркан стар куфар.
— Реших, че може да ми се наложи да остана тук — каза той, като приближи до поршето и вдигна багажа си. — Най-добре да си нося четка за зъби, като имам предвид какво е времето.
— Имаме много спални. И моята майка готви най-добрата храна за душата в цялата страна. Обичаш ли такава храна?
Ленгхе сложи куфара си на задната седалка.
— Исус мой Спасител и Господар ли е?
— Харесвам стила ти.
Човекът се настани до Лейн и огледа лененото му сако и изгладените панталони.
— Наистина? Сигурен ли си, синко?
Лейн включи задна скорост и натисна газта.
— Не казвам, че бих могъл да нося дрехи от твоя гардероб. Но ти? При теб се получава.
— Бива те да приказваш, а? — смигна Ленгхе. — Наспа ли се добре? Готов ли си да играеш покер?
— Винаги, старче, винаги.
Ленгхе се засмя шумно и докато Лейн шофираше към Ийстърли, разговорът вървеше учудващо непринудено. Докато чакаха вратите в подножието на хълма да се отворят, Ленгхе се премести напред на седалката и погледна нагоре към огромната бяла къща.