Двамата мъже излязоха с дрехите, а Шантал се спусна след тях, като се спъваше в подплатените закачалки, които падаха на земята като следа от модни аксесоари вместо от хлебни трохи.
Лизи се усмихна на себе си и продължи да изважда дрехи от чекмеджетата.
Наистина се чувстваше добре, почиствайки къщата.
Пред спалнята на Джин се чуваше някакъв шум, който се отдалечаваше по коридора.
Но тя не обърна внимание, защото бе заета да търси телефона си. За последен път го бе използвала… пилотите. Бе го използвала, когато беше в кабината на самолета на Ричард. Дали го бе изгубила?
Не беше върху нощното шкафче. Нито под леглото. Нито върху декоративното бюро.
Нямаше го в чантата й.
Усети сякаш през мъгла надигащата се паника и влезе в дрешника. Бъркотията, която бе направила с гримовете върху масичката бе почистена и тя спря за миг, замислена колко ли време и усилия бе отнело това. Беше разпиляла пудра върху цялата масичка, навсякъде имаше следи от молив, разхвърляни гилзи червило и отворени тубички с туш. Освен че бе прибрала всичко, което още би могло да се използва, Марлс трябва да бе донесла препарат за стъкло или нещо подобно, салфетки… кой знае какво.
Дори килимът под масичката, белият килим беше като нов.
— Благодаря — прошепна тя, макар че бе сама.
После отиде до откритите рафтове, където държеше колекцията си от чанти „Гучи“, „Вюитон“, „Прада“ и „Ермес“ и се опита да си спомни коя от тях бе носила…
Чу телефонен звън и бързо обърна глава.
Проследи „линг-а-линг-а-линг“ до онази част на стаята, където бяха окачени дрехите й, отвори вратата най-близо до звука… и извади копринено палто „Акрис“ в розово, бяло и кремаво.
Откри телефона в джоба и вдигна, макар че номерът не бе записан в телефона й.
Може би бе Господ, който щеше да й каже какво да прави по-нататък.
Беше напълно вероятно мис Аврора да има подобно влияние.
— Ало?
— Мисис Болдуин? — каза женски глас.
— Да?
— Здравейте, аз съм Джулс Антъл? Отговарям за етажа на дъщеря ви в пансиона?
— О. Да. Да, разбира се — това обясняваше кода 860 в телефонния номер. — Обаждате се, за да се уговорим кога ще дойда за нещата на Амелия ли?
Мамка му, мистър Харис бе напуснал. Кой ще се занимава…
— Моля? Да дойдете за нещата й?
— Да, веднага ще изпратя човек да ги прибере. Още веднъж, в коя спалня беше тя?
— Семестърът още не е свършил.
— Значи предпочитате да изчакаме, докато другите ученици си тръгнат?
— Аз… Извинете, но не разбирам. Обаждам се да разбера кога се връща Амелия? Позволих си да говоря с другите й преподаватели и ако се налага да вземе изпитите в края на годината от вкъщи, след като приключат заниманията за семестъра, със сигурност може да го направи.
Джин се намръщи.
— Изпити?
Мис Антлър, или Джулия, или Отговарящата за етажа заговори по-бавно, сякаш мислеше, че Джин се затруднява да разбере нещо толкова елементарно. — Да, изпитите преди лятната ваканция. Те предстоят скоро.
— Но защо тя ще… съжалявам, доколкото разбрах, Амелия е била поканена да напусне училището?
— Амелия? Не. Защо да напуска училището? Тя всъщност е една от любимките тук. Виждам я като старша на групата, когато мине в горния курс. Винаги е услужлива, включва се в допълнителна работа с деца, които се затрудняват с ученето, готова е да помогне на всекиго. Но точно затова е председател на класа си.
Джин примигна и осъзна, че се е обърнала с лице към едно от огледалата до фризьорския стол и може да види отражението си. Мили Боже, изглеждаше ужасно. Беше заспала, без да махне грима си, така че макар и косата й да не беше толкова зле, в лицето приличаше на зъл клоун с луд поглед. Беше с роклята от предната вечер и горната част на дрехата висеше на една страна, където Ричард я бе скъсал.
Беше такава ирония, че е в подобен вид, докато й казват, че животът на дъщеря й всъщност върви доста добре.
— Ало? — отново се чу гласът на мис Антлър, или Антитър, или както й беше името. — Мисис Болдуин?
Нямаше смисъл да лъже жената.
— Съжалявам. Тук се случиха много неща.
— Знам и всички много съжаляваме. Когато Амелия научи, че дядо й е починал, тя наистина искаше да тръгне веднага, за да е навреме за погребението. И ако иска да остане, за да бъде със семейството си, ще я разберем и ще направим изключение. Но трябва да знаем какво възнамерява да прави.
— Ще говоря с нея — чу се да казва Джин. — И веднага ще ви се обадя.
— Чудесно. Нека ви кажа отново, че всички тук сме възхитени от нея. В дома ви расте чудесна млада жена, която ще направи много добри неща в този свят.