Джин приключи разговора, но остана загледана в отражението си. После отиде до стола пред масичката за гримиране и седна.
Как искаше някъде да има гуру, към когото човек може да се обърне и всичко в живота й да бъде сложено в ред. Би могла да поправи различни страни на характера си, както и отношенията с хората около себе си: грижовна майка, харизматична професионалистка, изкусителна, но морално чиста трийсет и три годишна жена.
Затова нямаше магазин на „Шанел“, където да ти предложат всичко необходимо.
И да, можеше да направи първото, което й дойде на ума — да отиде при Лейн и да го накара първо да разбере защо Амелия е решила, че да излъже за училището, е страхотна идея и после да го остави да се справи с нея и да я изпрати обратно да си вземе изпитите… но това някак си вече не й се струваше добро решение.
Тя дори не знаеше къде се намира „Хочкис“, имаше само телефонния код.
Със сигурност не знаеше и къде се намира дъщеря й.
Намери номера й и позвъни. Когото се включи гласова поща, просто затвори.
Може би мис Аврора би могла да говори с нея и да я накара да завърши годината. Или да направи каквото трябва.
Когато Амелия се върне у дома. Ако наистина не беше вкъщи.
Къде беше?
Джин стъпи с обутите си в чорапи крака върху мекия килим, отиде в спалнята си и отвори вратата към главния коридор на втория етаж. Каквато и драма да се бе разигравала там, бе намерила разрешение или се бе пренесла другаде, така че тя бе съвсем сама, когато отиде няколко врати по-нататък и почука.
Когато никой не отговори, тя отвори леко вратата и надникна в стаята. Амелия беше в леглото си и спеше дълбоко — или се правеше, че спи — и не беше по бельо. Носеше тениска на „Хочкис“ и лежеше настрани с лице към вратата. Миглите й, дълги като на Самюел Ти, почти опираха в бузите й.
Амелия се намръщи и веждите й потрепнаха, после се обърна по гръб. После — на другата страна.
Въздъхна дълбоко и отново потъна в сън.
Джин се измъкна от стаята заднишком.
По-добре да се приведе в добър вид, преди да се опитва да съветва, когото и да било.
Влезе в апартамента си, продължи към банята и свали роклята си. Смачка я на топка, хвърли я и влезе под душа.
Вдигаше изтривалката за тяло с монограми към рамото си, когато диамантът на лявата й ръка проблесна ярко в светлината на лампата над нея.
Изведнъж в главата й отново прозвуча гласът на Самюел Ти:
Трябва да се грижиш за себе си.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
— Ти си сгоден? — настоятелно попита Шантал, когато Лейн затвори багажника на лимузината.
— Да — отговори той за кой ли път.
Историята с годежа бе основната тема на жената, която се правеше на досадна конска муха, докато всички останали пренасяха и подреждаха всичко от дрехите, козметиката и бижутата й, което можеше да се събере в голямата лимузина. И сега тя и Лейн бяха сами, ако не смятаме шофьора, който седеше зад волана. Вратите на лимузината бяха затворени, а човекът бе заровил лице в телефона си. Сякаш не искаше да бъде ударен от случаен шрапнел.
Няма да дочакаш бакшиш от нея, помисли си Лейн.
— Наистина, Лейн — каза тя, а дъждовните капки започнаха да падат отново. — Не изчака дори да изсъхне мастилото върху документите за развода…
— Всъщност трябваше да се оженя за нея, за да си спестя всичко това — пресече я Лейн. — И ти не си в положение да негодуваш за каквото и да било.
Той посочи с поглед корема й, а Шантал се усмихна с чара на деветмилиметров пистолет.
— Кога ще четат завещанието?
— На баща ми?
— Не, на папата. Разбира се, на проклетия ти баща!
— Вече го направиха. Нямаше нищо за теб, нито за детето ти. Ако искаш да го оспорваш, давай, нямам нищо против. Ще бъде доходоносно колкото професионалната ти кариера. О, чакай. Ти нямаш такава, нали? Поне не и официално, във всеки случай.
Тя вдигна пръст към лицето му.
— Ще задържа детето.
— За разлика от моето, нали? — той не обърна внимание на болката в гърдите си. — Или отново ще направиш онова пътуване до клиниката в Синсинати?
— Може да искам само детето на баща ти.
— Вероятно. Всъщност, не се съмнявам, че наистина го искаш. — той отвори задната врата на лимузината. — Изпълнителят на завещанието е Бабкок Джеферсън. Потърси го, обади му се, разбери как стоят нещата и заведи дело за наследство или пък не. Както искаш.
Докато влизаше в колата, тя каза:
— Адвокатката ми ще ти се обади.
— Господи, езикът ти сякаш сам изрича тези думи, нали. С нетърпение очаквам обаждането, стига да те държи далеч от имота ми. Довиждане.