Той затвори вратата, за да не я слуша повече и помаха на шофьора. После влезе в къщата. Затвори тежките врати на Ийстърли и се замисли колко ли е часът.
Имаше чувството, че е един.
Продължи по-нататък и откри Джон Ленгхе и шортите му в тревист десен в игралната зала. Но човекът не седеше над двете колоди карти на покритата с филц маса в ъгъла. Не удряше билярдните топки на старинната маса. Не играеше шах срещу себе си на мраморната дъска с ръчно изработени фигури, нито местеше пуловете на таблата.
Ленгхе стоеше до далечната стена, загледан в картината, окачена точно в средата на невероятните дъбови панели.
Осветено отгоре, лицето на Исус Христос бе нарисувано в слонова кост и тъмнокафяво, сведените надолу очи бяха толкова истински, че човек можеше да усети божествената жертва, която бе готов да направи.
— Не е лоша, а? — каза тихо Лейн.
Ленгхе се извърна бързо и се хвана за сърцето.
— Съжалявам, не исках да любопитствам. Е, всъщност го направих. Но разбрах, че ти и онази жена ще искате да останете насаме.
Лейн влезе в стаята и отиде до билярдната маса. Топките бяха в триъгълника, готови за игра, но той не можеше да си спомни кога някой е играл за последен път.
— Оценявам това. Както и помощта ти. Съкрати наполовина времето, което щеше да отнеме това безславно фиаско.
— Е, без да показвам неуважение към жената, мисля, че разбирам защо я окуражаваш да намери по-щастлив пристан някъде другаде.
Лейн се засмя.
— Вие от Средния запад умеете да сложите някого на мястото му по най-любезен начин.
— Може ли да те попитам нещо? — Ленгхе се обърна с гръб към картината. — Надписът тук… на него…
— Да, това е Рембранд. И е истински — потвърдено е от различни независими експерти. Всички документи за картината са някъде в къщата. Всъщност един частен колекционер, който идва миналата година на обеда по случай дербито, предложил на баща ми четиридесет и пет милиона за нея, така ми казаха.
Ленгхе сложи ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше, че може да докосне платното, макар че бе на четири или пет крачки от повърхността на маслената картина.
— Защо е скрита в толкова отдалечена стая? — той се огледа. — Не че стаята не е хубава или нещо подобно. Просто не разбирам защо един шедьовър не е изложен на по-видно място, може би в красивата малката приемна до входа.
— О, за това има основателна причина. Баба ми, Голямата В. Е., както са я наричали, не одобрявала хазарта, пиенето или пушенето. Тя купила картината в Европа през петдесетте години на двайсети век и я сложила тук, така че всеки път, когато дядо ми и добрите му стари приятели имат желание да извършат грях, да има нещо, което да им напомня кого точно разочароват.
Ленгхе се засмя.
— Била е умна жена.
— Тя събираше картини на стари майстори. Има ги из цялата къща, но тази може би е най-ценната, въпреки че е от по-малките.
— Бих искал съпругата ми да я види. Ще направя снимка с телефона си, но няма да е същото. Трябва да застанеш пред истинската картина. Заради очите — на снимката не са същите.
— Тя е добре дошла в този дом по всяко време.
— Виж, жена ми не обича да пътува. Не че се притеснява да лети или нещо друго. Не иска да оставя кравите и пилетата си. Не дава на никого да се грижи за тях. Или за кучетата. Дори на мен. Тези животни и птиците са й като деца.
Ленгхе отново се взря в картината с копнеж, а Лейн подпря хълбок на билярдната маса.
— Наистина я харесваш, нали? — каза той.
— О, да.
Лейн взе бялата топка бияч от масата и я подхвърли във въздуха няколко пъти замислен.
— Знаеш ли — каза той, — има известни промени в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, откакто се видяхме за последен път.
Ленгхе погледна през рамо.
— Четох във вестника. Нов временен изпълнителен директор, външен човек. Това е добър ход — но ти трябва финансист, ако искаш да контролиращ движението на парите. И трябваше да те поздравя отдавна, господин председател на управителния съвет.
Лейн наведе глава.
— Благодаря. И да, разглеждаме различни планове за оптимизация на разходите. Мисля, че виждам начин да се измъкнем от черната дупка благодарение на Джеф.
Френските прозорци се разтресоха от гръмотевица, а Ленгхе кимна.
— Имам вяра в теб, синко.
— Това, което искам да кажа, е, че ако ни дадеш зърно на кредит само за два месеца, ще се справим. Ще ти предложим добри условия, разбира се. Но наистина, ако следваме плана на Джеф, два месеца ще бъдат напълно достатъчни.