Райън взе пръстена, но не погледна диаманта.
— Защо просто не ти направя копие? Можеш да го имаш утре в десет сутринта…
— Искам да купиш камъка от мен. Тази вечер. И да ми платиш със злато.
Райън се облегна назад и сложи пръстена на края на показалеца си. Все още не го поглеждаше.
— Джин, отдавна си моя клиентка, но не съм сигурен…
— Мисля, че е почти безцветен. Има съвсем малко примеси. Виждам печат на „Хари Уинстън“ и мисля, че го е купил нов. Каратите са малко под двайсет или малко над двайсет. Стойността е около милион и половина — знам, че е малко по-висока от цената на едро, но първо, аз съм редовна клиентка и второ, знам, че следиш вестниците. Възможно е да се наложи да продам някои от колекциите на майка ми и ако не искаш да се обръщам към аукционната къщи в Ню Йорк, дай ми добра цена в тази сделка.
Той продължи да гледа нея, не пръстена.
— Не е толкова просто, както мислиш. Има данъчни усложнения…
— За мен, не за теб. И пръстенът е мой. Беше ми даден при годеж и вчера аз се омъжих за Ричард Пфорд. Дори ако утре се разведем, този пръстен по закон остава мой.
— Въпреки това ме молиш да извърша застрахователна измама. Пръстенът сигурно е застрахован. Ричард не го е купувал от мен, но няма начин толкова скъп предмет да не е застрахован.
— И това е мой проблем, не твой. И за да улесня нещата, ти казвам още сега, че ще прекратя полицата каквато и където и да е. Нямаш причина да се съмняваш, че ще го направя и нямаш начин да разбереш, ако не го направя.
Най-сетне той обърна поглед към камъка, като го гледаше с невъоръжено око.
— Това е добра сделка и за двама ни — каза тя.
Райън се изправи.
— Нека го погледна под микроскопа. Ще трябва обаче да го извадя от обкова.
— Направи каквото трябва.
Без да взема чашата си с шампанско, тя го последва в задната стая, която се използваше за частни консултации през работно време, обикновено с мъже, които купуваха диаманти за приятелките си.
Ричард, стиснато копеле, помисли тя. Най-добре за теб е камъкът да е истински.
В същото време в Ийстърли Лейн влезе в кухнята и тръгна към звука от ножа върху дъската за рязане, където мис Аврора бързо режеше торба моркови на съвсем еднакви кръгчета, дебели по половин сантиметър.
— Добре — каза той. — Значи на вечеря ще бъдем ти, Лизи, аз, Джон и Джеф. Не мисля, че Макс ще дойде и нямам никаква представа къде са Джин или Амелия.
За да убие времето, докато Ленгхе преглеждаше документацията на Рембранд, Лейн слезе до редицата къщички, за да се опита да говори с Макс. Когато откри, че брат му спи дълбоко, той опита да се свърже с Едуард, но не получи отговор и тъй като не знаеше кога потенциалният му противник в играта на покер ще му даде отговор, той не искаше да напуска имението.
— Вечерята е готова и чака — каза мис Аврора и посегна да вземе още един морков от торбата. — Направих телешко печено с картофено пюре и варен боб. Това е за Гари. Моето пюре е единственото зеленчуково ястие, което той яде — ще му го занеса по-късно.
— Останал ли ти е някакъв пунш?
— Направих пресен. Реших, че вие, момчетата, ще сте гладни.
Лейн опря длани върху гранитната плоча и загледа как мис Аврора движи ножа като метроном, поставен върху пиано, без да променя ритъма.
— Лизи и Грета направиха списък на хората, които трябва да освободим.
— О, така ли?
— Ще трябва да се разделим с много хора.
— Кой остава?
— Ти, Лизи, Реджиналд, Грета и Гари. Гари ще иска да оставя Тимбо и така стават седем. Всички останали ще трябва да бъдат освободени. Оказва се, че Грета обича да се занимава с документация — тя ще бъде новата счетоводителка на домакинството на половин работен ден. Лизи ще се заеме с чистенето на къщата и ще помага на Гари и Тимбо за косенето.
— Браво на моето момиче — Мис Аврора спря да реже морковите и вдигна поглед. — Екипът е добър. Ще се справим с всичко.
Лейн въздъхна с облекчение.
— И аз мисля така. Разбира се, сестрите на майка ще останат.
— На твое място не бих я тревожила. Не прави промени при нея.
— Ще спестим… десетки и десетки хиляди долари всеки месец. Но знаеш ли, чувствам се зле. Ще говоря лично с всеки един от тях.
— Пак ще ги вземеш на работа. Не се тревожи.
— Не съм сигурен, мис Аврора.
— Ще видиш.
Тя отново подхвана рязането, намръщи се и помръдна рамото си, сякаш се бе схванало. После спря, остави ножа и сякаш се подпря на работния плот, за да запази равновесие.
— Мис Аврора? Добре ли си?
— Добре съм, момче. Добре съм.