Останалата част се състоеше от южноафрикански кругеранди, всеки един от двайсет и два каратово злато, макар че тежаха малко повече заради почти трите грама мед във всяка от монетите, добавена както обясни Райън, за да направи метала по-траен. Много монети. Цяло пиратско съкровище от монети.
Чантите бяха от здрава найлонова материя и блясъкът на купчината монети постепенно намаля в светлината на покритите с решетки лампи, докато златото биваше прехвърляно в тях.
Когато всичко бе разпределено, тя подписа документите и се приготви да тръгва.
— Чакай — каза Райън. — Трябва да сложим циркония в обкова.
Джин затвори очи, когато си представи реакцията на Ричард при вида на празния пръстен.
— Разбира се.
Райън бързо приключи работата — намери подходящ правоъгълен „диамант“ с отрязани ъгли и го сложи в платинения обков. После почисти всичко с пара и й върна пръстена.
Тя го плъзна върху пръста си над венчалната халка и разпери пръсти.
— Перфектно.
— Ще трябва да го пазиш наистина чист, ако искаш да изглежда истински. Цирконият е страхотен, но съвсем малко масло от козметиката ти или сапун и веднага ще потъмнее.
Тя кимна и посегна към чантите. Вдигна ги с усилие.
— Тежат…
— Ще ми позволиш ли да ги занеса до колата ти?
— Всъщност мисля, че да. Благодаря ти.
Тя го последва през склада и после през елегантния салон на магазина. Бяха почти до задната врата.
Но Райън спря.
— Не мога… Джин, наистина не е безопасно. Знам, че „Сейнт Майкъл“ е сравнително спокоен квартал, но моля те, нека те изпратя до вас е тези чанти. Или да извикам охрана, която да те придружи. Моля те.
— Не отивам вкъщи.
Сините му очи бяха сериозни.
— Аз имам разрешително за оръжие. Винаги нося пистолет със себе си и имам още два в колата. Нека те придружа, където отиваш — няма да си простя, особено ако нещо се случи.
Тя погледна двете чанти и си помисли колко много струва златото в тях.
Странно, бе прекарала целия си живот, заобиколена с огромни количества пари… но те бяха предимно числа в банкови сметки, банкови карти в портмонето й и пачки банкноти, които изобщо не се доближаваха до половин милион долара. Дори стойността на произведенията на изкуството, античните предмети, среброто в къщата или бижутата в трезора изглеждаше различно — по-скоро доказателство за стил, красота и великолепие, отколкото за парична стойност.
Имаше нещо откачено в две чанти злато.
— Мога да те закарам с джипа — настояваше Райън, — който е допълнително подсилен за безопасност. И после ще те върна тук, за да вземеш твоята кола.
— Сигурен ли си?
Той направи физиономии.
— Аз съм добър католик, чийто баща ще се обърне в гроба, ако те оставя да излезеш сама от магазина. Така че, да, сигурен съм.
— Добре. Благодаря ти. Много ти благодаря.
Няколко минути по-късно той спря джипа точно до задната врата, настани я на седалката за пътника… и сложи чантите в скута й.
— Отиваме само до банката — каза тя, когато той излезе на улицата.
— Слава богу — промърмори тихо той.
Местният клон на банката беше малко по-нагоре по улицата и веднага, щом спряха, управителката — привлекателна руса жена, отвори служебния вход.
Беше в спортен екип за йога, с прибрана на конска опашка коса и изглеждаше много по-млада, отколкото в строгия си костюм.
— Здравейте — каза тя, когато Джин и Райън излязоха от колата — той отново с тежките чанти в ръце. — Райън, каква приятна изненада. Само преди двайсет минути се разделих с твоята Стейси в залата.
— Не мога да ти кажа колко се радвам да те видя — каза той, като целуна жената по бузата.
— Много се радвам да го чуя.
Влязоха в тясното, мрачно пространство, където обикновено не влизаха клиенти, жената затвори вратите и завъртя колелото, докато се чу металното изщракване на заключващите греди.
Продължиха нататък в салона за клиенти на банката, който бе слабо осветен и всичко бе тихо и подредено.
— Документацията е ето там.
Джин усети лек световъртеж, когато застана под една от лампите и подписа някакви листове хартия върху плота на гишето. Химикалката бе прикрепена с метална верижка от малки сребристи халкички към календар от две дървени кубчета с изписани върху стените им цифри. Химикалката изсъска като змия, когато тя изписа името си тук… тук… и… точно тук, благодаря.
— Това е ключът — каза жената. — Сега ще ви заведа до кутията.
— Искаш ли да отидеш сама, Джин? — обади се Райън.
— Не, ако може да носиш чантите.