Силна карта биеше останалите карти, ако никой нямаше нищо. Две двойки биеха една двойка. Три от един вид биеха две двойки. Флош, което означаваше пет карти от един цвят, биеха поредица, което беше пет поредни карти, без значение от кой цвят са. А стрейт флош, което бе пет поредни карти от един и същ цвят, биеше четири еднакви карти, което беше фул хаус.
Роял флош, което беше асо, поп, дама, вале и десетка, всичките от един цвят, биеха всичко.
И може би означаваше, че мис Аврора има пряка връзка с Господ.
Ако приемем, че тези карти се окажеха у Лейн, а не у Ленгхе.
Ако Джон изтеглеше нещо такова? Е, тогава може би неговата съпруга в Канзас се молеше по-пламенно от мис Аврора в Кентъки.
Лейн вдигна първата си ръка. Шестица каро. Двойка спатия.
С една дума… нищо.
Отворените карти, както се наричаха картите, обърнати с лицето нагоре, бяха единствената му надежда.
Джон, седнал срещу него, разглеждаше картите си, смръщи вежди, тежките му рамене бяха свити, сякаш се готвеше за нападение. Той присви устни. Потърка носа си. Премести се на стола.
Изглеждаше по-скоро пиян, отколкото нервен. Имаха още много време, нямаше натрупани залози, трябваше да отворят още четири карти, беше твърде рано да показва притеснение.
Лейн бе напълно спокоен, по-скоро се интересуваше от това, което прави противникът му, отколкото от картите, които той самият държеше в ръка.
Ключът бе да запомни дребните детайли в мимиката и движенията на тялото му.
Някои от тях щяха да се появят неволно в процеса на играта, когато тя наистина започне. Джон щеше да се опита да не показва или да скрие един или два от тези малки детайла.
Или пък щеше да се появи нещо ново.
Но както Лейн бе разбрал много отдавна, имаше три неща, които по време на играта бяха по-важни от парите, с които разполагаш ти или противникът ти: първо — да следиш картите, което при игра един на един щеше да бъде трудно, защото нямаше да има други играчи, които да залагат; второ — картите, които имаш, и другите, които са с лицето нагоре върху масата, и трето — реакциите на противника ти, които можеш да прочетеш в повтарящите се изрази на лицето и движения на тялото при залагане.
Джон наистина се чувстваше късметлия.
Оставаше да се види дали късметът му ще продължи.
Десет минути след като Райън Бъркли остави Джин до нейния ролсройс зад магазина, тя паркира колата на мястото й в гаража в Ийстърли и погледна часовника си.
Точно навреме. Девет и половина.
Ричард й бе казал, че има важна бизнес среща, която ще продължи до късно и това означаваше, че ще може да се прибере преди него, така че той нямаше да знае нищо.
Тя заобиколи къщата, за да влезе през главния вход, и мина под прозорците на старата игрална стая, която не се използваше често. През полуспуснатите завеси видя брат си и по-възрастен мъж с прошарена коса, когото не познаваше, седнали на масата с карти в ръка, а върху зеления филц на масата между двамата бяха подредени разноцветни чипове.
Имаше редица от хора, които ги наблюдаваха и лицата на всички бяха сериозни. Брат й изглежда имаше повече чипове от другия мъж… не, май противникът на Лейн спечели тази ръка, за миг откри картите си, после придърпа чиповете към себе си.
Джин продължи към главния вход и погледна към втория етаж.
В стаята на Амелия бе тъмно.
Джин влезе в къщата, отиде в приемната и седна на дивана, което й даваше възможност да наблюдава фоайето през сводестия коридор.
Чакаше.
И чакаше.
И чакаше.
Звуците от игралната стая отекваха в тихите стаи на Ийстърли. От време на време се чуваха възклицания, ругатня, радостни викове. Смях, който звучеше странно, но само защото й се струваше, че не е чувала подобен звук в къщата цяла вечност.
Чудеше се защо играе Лейн.
Но нямаше да отиде там… трябваше да остане в приемната.
Най-сетне, след бог знае колко време, Амелия влезе през главния вход. Носеше джинси, отново от прилепналите, и блуза на „Гучи“ с големи ярки цветя на гърдите и също толкова големи диези на гърба.
Тя пресичаше черно-белия мраморен под на фоайето, когато Джин извика:
— Един момент, ако обичаш.