Амелия замръзна с един крак в обувка с равна подметка върху първото стъпало на стълбището.
— Какво?
— Чакам те. Ела тук, моля те.
— Ще си лягам.
— Говорих със старшата на твоята спалня.
Това привлече вниманието на Амелия и тя се обърна.
— Какво?
— Старшата на твоята спалня, мис Антлър.
— Да, това е отговорничката на моята спалня, мис Антъл. Старшата е ученичка в горните класове, която живее в пансиона, и е нещо като съветник на по-малките. Което щеше да ти е известно, ако изобщо бе идвала в училището ми.
— Защо излъга, че са те изгонили? — Джин вдигна ръка и забеляза, че фалшивият диамант изглежда добре. — И не те упреквам за това. Сигурна съм, че има причини и искам да знам какви са.
Амелия тръгна решително към приемната, явно готова да спори.
— Няма да се върна там.
— Не те попитах това.
— Не ти дължа никакво обяснение.
— Вярно е — това изненада момичето. — Но бих искала да знам защо…
— Добре — Амелия скръсти ръце на гърдите си и вдигна брадичка. — Никой не ми се обади, за да ми каже, че дядо е починал. Прочетох в интернет и трябваше да си дойда вкъщи сама — и няма да се върна в училището. Отказвам. Реших, че ако ви кажа, че напускам, ще ме накарате да се върна, но ако кажа, че са ме изгонили, ще ми позволите да остана.
— Не ти ли харесва в „Хочкис“?
Амелия се намръщи.
— Не.
— Нещо не е наред с преподавателите? В пансиона? Или с някоя съученичка?
— Не.
— Искаш ли да се прехвърлиш в друго училище?
— Да.
— И кое е това училище…
— Какво ти става? — попита Амелия, но не враждебно, а сякаш се чудеше кой е отвлякъл истинската й майка и я е заменил с тази двойничка. — Какво става?
Джин се вгледа в очите на дъщеря си, макар да й бе трудно.
— Не бях истинска майка за теб. И съжалявам за това. Много съжалявам… за това. Бях много млада, когато се роди, и макар че ти растеше като добра дъщеря, не мога да кажа същото за себе си, що се отнася до съзряването ми като майка. И ако трябва да бъда честна, когато отговорничката на спалнята ти ми се обади, първата ми мисъл бе да отида при Лейн и да го накарам да разбере какво става с теб. Но ето как стоят нещата… баща ми е мъртъв. Майка ми все едно също е мъртва. Не мога да се обърна към Едуард, Лейн се опитва да направи най-доброто за всички нас. А мис Аврора не се чувства… е, в края на краищата аз имам само теб, а ти имаш само мен. Няма към кого да се обърнем, ако нещо се случи.
— Ами съпругът ти? — каза Амелия с горчивина. — Той какво?
— Той е мой проблем, не твой. Всъщност той е пример за всяка грешка, която съм направила през живота си и трябва сама да се справя с него.
Джин огледа познатата елегантна стая, после отново се върна към разговора с дъщеря си.
— Ние двете буквално нямаме никого другиго. И можеш да ме мразиш, колкото искаш — аз го заслужавам, приемам го. Не го отричам и няма да ти отговарям с омраза. Това чувство обаче… колкото и основателно да е… няма да промени факта, че ако не искаш да бъдеш в „Хочкис“, ние двете с теб сме единствените, които могат да се справят с това. Но ако искаш да напуснеш училище, няма да ти го позволя. Защото независимо дали ме уважаваш, или не, ти си непълнолетна и аз съм твоя майка в очите на закона, ако ще и да е само в неговите. И ти ще завършиш поне средното си образование. След това? След още две години? Няма да имам право да се меся в живота ти, освен ако ти не ми позволиш.
Амелия примигна.
Беше странно как сякаш започна да става все по-млада пред очите на Джин, макар във външността й нищо да не се бе променило — оставаше си недосегаема, отдалечена заради някакви свои чувства или мисли… Джин не знаеше каква е причината.
— Говори с мен — каза Джин след малко. — Кажи ми какво има.
— Страхувам се, че ако остана там… — Амелия погледна встрани. — Страх ме е, че ако остана там, всички тук ще изчезнат и няма да има къде да отида. Искам да кажа, знам за парите. Изобщо ще остане ли Ийстърли наш дом? Ами компанията? Ще имаме ли ток в къщата?
— Честно? Не знам. И ми е много мъчно, че не мога да ти отговоря. Но ти обещавам, че с теб няма да се случи нищо лошо.
— Откъде си сигурна?
Джин извади ключа от депозитната кутия от чантата си.
— Ще ти дам това веднага. Няма да имаш достъп до кутията, докато аз съм жива, но ако умра, трябва да отидеш при вуйчо си Лейн и да му кажеш, че съм ти дала този ключ. Той е изпълнител на завещанието, което направих днес следобед. Ключът е от депозитна кутия в банката до дрогерията на Тайлър. Няма да ти кажа какво има там и както вече ти казах, няма да имаш достъп до нея, докато аз съм жива. Но онова, което е вътре, ще бъде достатъчно, за да живееш добре, каквото и да се случи тук.