Амелия продължи да стои, без да помръдне, а Джин протегна ръка още малко.
— Вземи го. Сложи го, където искаш, но не го губи. Хайде.
Амелия пристъпи предпазливо и докато приближаване бавно, Джин усети, че преглъща сълзите си. Безгрижно и себично бе затваряла очи за страданията, които причиняваше на това невинно дете и недоверието, което виждаше сега у дъщеря си, й го напомняше толкова болезнено, че Джин едва успяваше да диша.
— Съжалявам — прошепна дрезгаво тя, когато Амелия взе ключа. — Нямам думи за свое извинение и няма да те обвинявам, ако никога не ми се довериш. Но нека… през следващите две години, нека се опитаме да направим така, че ти да се чувстваш добре. Сега ми кажи в кое училище искаш да ходиш?
Амелия продължаваше да гледа ключа.
— „Шарлмонт Каунти“. Фийлд е там. Познавам много от децата и училището ми харесва.
— Добре. Ето какво бих искала да предложа. Мисля, че вуйчо ти Лейн е уговорил погребението на дядо ти да бъде утре или вдругиден. Отговорничката на спалнята ти каза, че можеш да вземеш изпитите си тук или в училището. Какво искаш ти?
— Ако решиш, че искаш да ги вземеш в училище, ще те закарам след погребението или може да отидем със самолета. Ако искаш да си дойдеш вкъщи веднага, ще вземем нещата ти и ще се сбогуваш или аз ще отида и ще ги взема, а ти ще се явиш на изпитите тук.
— Ти дори нямаш представа как да опаковаш нещата ми — направи физиономия Амелия.
— В кутии и чанти. Толкова ли е трудно?
— Ще направиш това? Ще отидеш чак в Кънектикът и ще вземеш нещата ми?
— С вуйчо Лейн, разбира се.
— Не, ще отида сама. Мога да преценя как да го направя. И така, какво искаш ти?
Амелия отиде до другия диван и седна. Подви крака под себе си и продължи да гледа ключа.
— Какво има в онази депозитна кутия?
— Няма да ти кажа. Ще откриеш, когато му дойде времето.
— Мисля, че ще се върна в училището да си взема изпитите. Ще бъде по-лесно. И ще мога да се сбогувам с всички, без да бързам.
— Добре, тогава утре ще отидем заедно. Колко време мислиш, че ще ти трябва?
— О, господи, сигурно десет дена.
— Ммм…
— Да.
— Добре. Аз ще се върна тук, после ще дойда пак, за да взема нещата ти. После ще те запишем в „Шарлмонт Каунти“ за следващата година.
Амелия най-после присви очи към майка си.
— Каква е уловката?
— Няма уловка. Изобщо. Нямам никакви очаквания и за отношенията между нас двете. Освен да се уверя, че ходиш на училище.
Момичето въздъхна… и скри малкия странен ключ в джоба на джинсите си.
— Добре. Хубаво. Това е… нашият план.
Джин затвори очи с облекчение… а по коридора откъм стаята за игра отекнаха силни викове.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВА
Това беше играта с най-голям залог и най-променлив успех, която Лейн някога бе играл.
А Джон бе страхотен играч, учудващо спокоен, особено след като играта напредна. Беше умен, решителен, не губеше самообладание и спазваше правилата на сто процента.
Напълно обясняваше защо има такъв успех в бизнеса.
Освен това имаше късмет. Лейн не правеше грешки, но картите му не бяха добри, пропусна толкова много поредни и флошове, три еднакви карти, две двойки… дори една силна карта поп на Джон спечели срещу силната карта на Лейн… всичко това бавно намаляваше шансовете му за победа.
Седнала в редицата на зрителите, Лизи започваше да се тревожи. Мис Аврора дори хвана китката на Лизи, когато играеха последната ръка.
Лейн имаше двеста, петдесет и двайсет и пет в чипове. Това бе всичко.
Останалото бе пред Джон. И макар че имаше такава преднина, бе ясно, че се опитва да сдържи емоциите си, да не позволи на вълнението да го завладее.
— Аз раздавам — каза Богът на зърното, като събра картите от последната си печеливша ръка. — Изглежда това е всичко, Лейн.
— Да.
Мамка му, помисли Лейн, като погледна картината. Нямаше да му липсва картината на баба му, но се връщаше в началото и трябваше отново да се чуди как да събере някакви пари. Вратата се затръшваше в лицето му.
Джон раздаде картите и Лейн ги погледна.
Имаше… двойка каро. И… асо спатия.
Добре, може би щеше да направи флош. Най-малкото имаше силна карта.
Трябваше да направи залог. Джон направи същото. При следващата ръка Джон пропусна залога. Лейн трябваше да продължи и също пропусна.
Първата отворена карта беше десетка каро. Джон не бе сигурен за нея и пропусна. Лейн направи същото.