Не можеше да покаже слабост и пред баща си — това също бе важно. Ако се покажеше слаба, той щеше да се пита дали е постъпил правилно, а стресът не помагаше на хора в неговото състояние.
— Няма да те разочаровам! — каза тя и срещна погледа му.
Облекчението, което се изписа на красивото му лице, бе мигновено и накара сърцето й да се разкъса. Но той бе прав, тя вече не можеше да си позволи лукса на чувствата.
Любовта бе за семейството.
Не за бизнеса.
Стана, заобиколи бюрото и го дари с бърза прегръдка, а когато се изправи, се погрижи раменете й да бъдат изпънати.
— Очаквам да мога да се допитвам до теб — заяви. И й беше странно да чуе тази нотка в гласа си. Това не бе молба и не бе нещо, което дъщерята казва на баща си. Това бяха думи на изпълнителен директор към неговия предшественик.
— Винаги — увери я той и наклони глава. — За мен ще бъде чест.
Тя кимна и се обърна, преди по фасадата й да са се появили пукнатини. Бе преполовила разстоянието до вратата, когато той каза:
— В момента майка ти се усмихва.
Сътън спря и едва не се разплака. О, майка й. Тя се бореше за правата на жените във време, когато това не бе разрешено в Юга и в семейства като тяхното.
Да, беше напълно вярно, че това щеше да й хареса. То бе всичко, за което се бе борила, всичко, което бе искала.
— Но не заради това те предпочетох пред брат ти — добави той.
— Знам — всички знаеха защо Уин не бе истински кандидат. — Очаквам да присъстваш на срещите на комитета по финанси, макар че официално вече нямаш роля. Очаквам да допринасяш, както и преди.
Това отново не бе молба.
— Разбира се.
— Ще продължиш да служиш на борда като член на управителния съвет. Аз самата ще те посоча за свой официален заместник още на следващата среща на борда. И ще присъстваш на всички срещи на изпълнителния комитет и на борда, докато спреш да дишаш.
Докато говореше, гледаше втренчено към фоайето.
В тихия смях на баща й имаше толкова много бащинска гордост и уважение на бизнесмен към друг бизнесмен, че очите й отново се напълниха със сълзи.
— Както искаш.
— Ще си бъда у дома в седем за вечеря. Ще се храним в стаята ти.
Обикновено по това време той вече беше в леглото, а волята му — изтощена от битката с бунтуващото се тяло.
— Ще очаквам вечерта с нетърпение.
Сътън стигна чак до вратата, преди да спре и да погледне назад. Рейнолдс изглеждаше толкова дребен зад бюрото, макар че нито неговият ръст, нито размерите на бюрото се бяха променили.
— Обичам те.
— А аз те обичам почти толкова, колкото обичах майка ти.
Сътън се усмихна. И после тръгна, отиде до масичката при входната врата и взе куфарчето си, после излезе навън в топлата майска утрин.
Краката й трепереха, докато вървеше към бентлито сама. Очакваше той да е пред нея, тихият звук от движението на инвалидната му количка й бе така познат, но вече не го чуваше.
— Добро утро, мис Смайт.
Униформеният шофьор, Дон, служеше на баща й от двайсет години. Той й отвори задната врата, но не срещна погледа й — макар и не от неуважение и недоверие.
Бяха му казали, разбира се.
Тя стисна ръката му.
— Ти ще останеш. Докато искаш работата.
Той издиша облекчено.
— Ще направя всичко за вас.
— Ще го накарам да се гордее.
Сега Дон я погледна. В очите му блестяха сълзи.
— Да, ще успеете!
Тя кимна, седна отзад и подскочи, когато вратата се затвори тихо. След миг потеглиха, излязоха от вътрешния двор и от имението.
Обикновено тя и баща й обсъждаха нещата, докато пътуваха към центъра на града, а сега, докато гледаше втренчено празната седалка до себе си, й хрумна, че предният ден е бил последният, в който са пътували заедно до управлението. Последното пътуване… се бе състояло и бе приключило, без тя да знае, че е последно.
Не ставаше ли винаги така?
Тя предполагаше, че ще има още много такива безкрайни напътствия, непрекъснати пътувания един до друг.
Отричането е нещо хубаво, докато си част от него, нали? Но когато излезеш от топлата прегръдка на заблудата, реалността се стоварва студена и жилеща върху теб. И да, ако преградата между предната и задната част на колата не бе свалена, тя вероятно щеше да плаче така горчиво, сякаш бе на погребението на баща си.