— Е, имаме петнайсет минути, преди полицията да пристигне.
— Значи знаеш? Какво пък, по дяволите? Защо не ми каза…
— Знам какво?
Джеф отново хвърли поглед на двете жени, но Лейн сложи край на това.
— Каквото кажеш на мен, може да бъде казано и пред двете.
— Сигурен ли си? — вдигна ръце с дланите нагоре и сложи край на спора. — Добре. Някой краде от компанията. Не става въпрос само за случилото се с личните ви сметки. Цяла река пари се оттича от „Брадфорд Бърбън Къмпани“ и ако искаш нещо въобще да остане, по-добре е веднага да се обадиш на ФБР. Хартиените разпечатки от банковите преводи са навсякъде и стават какви ли не злоупотреби — с това трябва да се справят федералните.
Лейн погледна Лизи, тя протегна ръка и хвана неговата, а той се запита какво, по дяволите, щеше да прави без нея.
— Сигурен ли си?
— Дори още не съм свършил. Дори не съм прегледал всичко. Толкова лошо е. Трябва да затвориш сметките, да се обадиш на федералните и да затвориш дори офиса зад тази къща.
Лейн се обърна с лице към имението. След като майка му се „разболя“, баща му превърна конюшните зад къщата в напълно функционален офис, който бе истинско произведение на изкуството. Там се приюти отделът по висш мениджмънт, поставиха ключалки на вратите, а офисите на компанията в центъра на града започнаха да свирят втора цигулка, макар също да бяха управлявани от вицепрезиденти, директори и мениджъри средно ниво. Привидно преместването на главния щаб стана, за да може баща им да е по-близо до съпругата си, но кой би повярвал на това, като се имаше предвид, че двамата рядко се намираха в една и съща стая.
Сега Лейн разбираше каква е била истинската причина. По-лесно се краде, когато наоколо има по-малко хора.
— Да се поразходим — каза той.
С тези думи пусна ръката на Лизи и закрачи към вътрешния двор с размерите на футболно игрище, където се простираше офисът. От едната му страна бяха официалните градини, а от другата — гаражите, граничещи с гората. Хората, които срещаше, му говореха, но той не обръщаше внимание на никого.
— Лейн — каза Самюел Ти, като му препречи пътя. — Какво правиш?
— Спестявам електричество.
— Мисля, че трябва да се обадим на служителите на закона…
— Току-що го направих. Да не си забравил пръста?
Задната врата на офиса бе заключена със сложна ключалка, подсигурена от алармена система. За щастие, когато двамата с Едуард проникнаха вътре преди два дни, за да вземат финансовите отчети, Лейн бе запаметил правилната поредица от цифри.
Той ги набра, вратата се отключи и той влезе в приглушените луксозни помещения. Всеки сантиметър от почти шестте хиляди квадратни метра на едноетажната сграда бе покрит със златистокафяви килими, дебели като матраци, а стените бяха облечени с изолация, за да не се чуват разговорите, звънът на телефоните и дори тракането на клавишите на клавиатурите. С частните офиси на висшия мениджмънт, с гурме кухнята и приемната с размерите на Овалния кабинет в Белия дом, сградата представляваше всичко, което „Брадфорд Бърбън Къмпани“ олицетворяваше: най-високите стандарти, най-старите традиции и най-доброто от най-доброто.
Обаче Лейн не се отправи към апартаментите и частните им офиси. Отиде в задната част, където бяха складовете и кухните, както и сервизните помещения. Мина през една двойна врата и влезе в горещо помещение без прозорци, в което имаше отоплителни уреди и нагревател за вода… Електрическият панел също бе там.
Лампите над главите им се задействаха от сензори за движение и като прекоси бетонния под, той отиде право до таблото с бушоните. Сграбчи червената ръчка до него и я дръпна надолу, с което спря електричеството на сградата.
Всичко потъна в мрак, после светнаха охранителните светлини.
Когато излезе отново в коридора, Самюел Ти каза:
— Е, и това е един от начините…
Като оси, напуснали гнездото си, дотичаха изпълнителните директори — трима мъже и една жена — в същото време в коридора излезе и секретарката. Заковаха се на място, като го видяха.
Главният финансов директор, шейсетгодишен, завършил престижен университет, с ръце с внимателно поддържани нокти и обувки, лъснати до огледален блясък в частния му клуб, отстъпи назад.
— Какво правиш тук?
— Затварям сградата.
— Моля?
Дотичаха и обитателите на други помещения, а Лейн само посочи задната врата, през която бяха влезли.
— Вън! Всички.
Финансовият директор почервеня и авторитетно каза:
— Нямаш право да…
— Полицията идва насам — което технически бе вярно. — Ти избираш дали да тръгнеш с тях, или със собствения си мерцедес. Или може би караш лексус?