— Майка ти е в деликатно състояние.
— Тя е в кома по отношение на всички чужди намерения и цели.
— Мислех, че като най-големия й син се интересуваш от нея и от здравето й повече, отколкото показваш в този момент.
— Преместих се тук в този неимоверен лукс, — Едуард махна с ръка и жестът му обхвана овехтелите мебели — за да избягам от всичко това и от всички тях. Така че можеш да потопиш големия кораб, дето стои на онзи хълм. Изстреляй гюллетата си към имението на моето семейство и го обстрелвай, докато не го изравниш със земята. Това няма да ме засегне по никакъв начин.
Монтеверди издаде показалец напред.
— Не си достоен да се наречеш син.
— Като се има предвид кои са родителите ми, горд съм, че издържах и толкова под покрива им. Направи услуга и на двама ни. Не се опитвай да маскираш собствения си интерес под маската на алтруизма, докато в същото време заплашваш семейството ми. Кажи ми колко прибра като лихва в джоба си? Десет процента? Петнайсет? Ако заемът е бил за шест месеца, това прави поне два милиона и половина за теб. Добра работа, а?
Монтеверди подръпна леденобелите си френски ръкавели.
— Смятам, че това е обявяване на война. Онова, което ще последва, ще е по твоя вина.
— И как точно ни помагаш? — Едуард посочи тялото си. — Бях измъчван в продължение на осем дни от хора, които щяха да ме убият. И в моя случай това не е хипербола. Ако мислиш, че можеш с нещо да привлечеш вниманието ми, си в плен на илюзии.
— Само гледай. Може и да не даваш и пет пари за майка си, но се питам дали се чувстваш по същия начин по отношение на братята и сестра си. Доколкото знам, винаги си се грижил за тях.
— Да, в минало време.
— Ще видим.
Монтеверди се обърна и след миг вече бе излязъл през вратата. Старомодният телефон отново зазвъня, а Едуард бе втренчил поглед в съсипаните си крака… и се питаше не за първи път, какво можеше да бъде.
Какво трябваше да бъде.
Обаче вече бе твърде късно за всичко това.
Наклони глава на една страна и втренчи поглед в слушалката, която висеше на стената до малката кухничка. Мисълта да отиде до телефона го изтощаваше, още повече че знаеше защо звъни.
Обаче ако го искаха, трябваше да дойдат за него.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Едуин Макалън, майстор дестилатор на „Брадфорд Бърбън Къмпани“, не стигаше доникъде. Седеше в офиса си, който бе главен център на баща му до неочакваната му смърт преди две години, и се опитваше да се свърже с някого, с когото и да е от бизнес центъра. Нищо. Всеки път се свързваше с гласовата поща, което, като се имаше предвид, че набираше личните им линии и не минаваше през централата, беше нещо безпрецедентно.
Главният финансов директор, главният оперативен директор и тримата старши вицепрезиденти не вдигаха.
Лейн също не отговаряше на мобилния си телефон.
Мак отново затвори телефона, като отлично знаеше, че хората отсреща също прекрасно знаят кой им звъни. И макар че един или двама можеше и да не отговорят, цели петима? Да, главният изпълнителен директор бе умрял и цареше хаос, но работата трябваше да продължи.
— Хей, аз се справям…
Преди да е изтървал „както трябва“, затвори устата си и се сети, че изпълнителният му помощник, който беше такъв и при баща му, вече не е на разположение. И стана така, откакто брат му получи инфаркт преди два дни.
Като че ли всички интервюта, които проведе днес, не му напомняха за загубата.
По дяволите, току-що го бяха отхвърлили.
Постави лакти върху купчината хартия и разтри главата си. Наемането на работници много приличаше на излизането по срещи. От „Човешки ресурси“ му бяха изпратили няколко кандидатки и всички те бяха грозни, от онзи тип мениджъри, които бяха еквивалент на изискващи много поддържане и склонни към промискуитет кралици на красотата, невротични, тип Глен Клоуз, отмъстителни или безполови, предпазливи и с космати мишници.
— По дяволите.
Изправи се, заобиколи очуканото вехто бюро и се поразтъпка наоколо, като огледа трофеите, изложени в стъклените витрини. Там беше и първото буре, на което бе поставен щемпел с номер петнайсет, марката Бърбън с относително разумна цена. Бяха подредени и специални бутилки, с които бяха отпразнувани победите на университета в Шарлмонт на баскетболните турнири през 1980, 1986 и 2013 година. Имаше исторически револвери, карти, писма от Абрахам Линкълн и Андрю Джаксън до различни членове на семейство Брадфорд.
Но тапетите бяха истинското доказателство за продукта, дълголетието и гордостта на компанията. Всеки сантиметър от равните вертикални стени беше покрит с етикети от безбройни бутилки, като различните оформления и цветове илюстрираха еволюцията на маркетинга, значимите предложения и цената. Макар продуктът да оставаше един и същ.