Но понякога промяната не беше нещо лошо.
Когато баща му почина, Мак работеше върху нови видове мая, отстраняваше плесента от орехи и дървесна кора и от различни почви на Юга, а после отглеждаше скъпоценните организми в тази лаборатория и анализираше ДНК-то им освен многото други неща. Изолираше подходящите видове и провеждаше ферментации, за да види какъв ще бъде крайният продукт. Процесът се забави, когато прие работата на майстор дестилатор, но през последните три месеца поднови усилията си — и накрая, след цялото това време, бе доволен от един от резултатите.
Докато гледаше всичките стъклени контейнери със станиоловите им тапи, различните стъкленици, в които отглеждаше плесента, пробите, микроскопите и компютрите, откри, че му е трудно да си представи, че такава красота може да идва от толкова голо помещение. Но пък, от друга страна, това тук бе като инвитро лаборатория, където човешките чудеса получават малко помощ от науката.
Мак отиде до тезгяха и застана пред бебето си, единствената бутилка с първия нов вид мая, която щеше да бъде използвана за бърбъна на „Брадфорд“ след двеста години традиция. Беше толкова добра, толкова специална, че смекчаваше по неповторим начин вкуса на бърбъна и премахваше всякакви серни нотки. И никой друг, нито един друг производител на бърбън още не бе я открил.
Щеше да я патентова.
Това бе другата причина, поради която „ББК“ не можеше да се провали.
Проклетата компания трябваше да продължи да съществува достатъчно дълго, за да пусне на пазара този бърбън.
Неговото откритие щеше да промени всичко.
— Трябва да се храниш.
Беше пет часът, когато полицията си тръгна, и първата мисъл на Лейн, след като влезе в кухнята на Ийстърли, беше, че има нужда от питие. Мис Аврора обаче беше на друго мнение.
Силното й тяло прегради пътя му, а черните й очи го гледаха сурово и той веднага се върна към времето, когато бе петгодишен. И беше забавно — тя изглеждаше както винаги, косата й — на плитки, прилепнали плътно до главата, червената й престилка с логото на Чикагския университет, завързана около кръста върху свободната бяла дреха на главен готвач.
Тя го избута към коридора за персонала и той не се възпротиви. Не защото бе изморен, макар наистина да беше, и не защото искаше да хапне нещо, а защото никога не можеше да й откаже каквото и да било. Тя бе сила в този свят, така безспорна като гравитацията, която го бе дръпнала от онзи мост.
Трудно беше да повярва, че умира.
За разлика от официалната семейна трапезария, стаята за почивка на персонала бе само бели стени, борова маса, около която можеха да седнат дванайсет души, и дървен под. Имаше два прозореца, които гледаха към един тъмен ъгъл на градината, макар целта да бе повече да запазят симетричността на задната част на сградата, отколкото да осигурят гледка на хората, които се хранят там.
— Всъщност не съм гладен — каза той на гърба й, след като тя го остави да се настани сам.
Минута по-късно пред него бе поставена чиния, съдържаща около две хиляди калории. Той вдъхна дълбоко и си помисли…че мис Аврора вероятно е права.
Лизи седна до него пред собствената си чиния.
— Това изглежда удивително, мис Аврора.
Майка му зае мястото си начело на масата.
— Има и допълнително на печката.
Пиле, пържено в плитка метална тенджера. Задушено зеле. Истински царевичен хляб. Грах с ориз. Бамя.
И какво знаете вие. След първата хапка той откри, че умира от глад и после настъпи дълъг период на мълчание, докато поднасяше вилици с ястието към устата си.
Звънът на телефона му подейства като електрически шок, който го прикова към стола. После отново. Напоследък звънът бе като сирена, предупреждаваща за бедствие, която не означава нищо друго освен лоши новини и единственият въпрос беше кого засяга този път.
По линията до него достигна провлеченият и дълбок като океана глас на помощник-шерифа Рамзи.
— Ще ви върнем тленните останки най-късно след четиридесет и осем часа. Въпреки новите разкрития, медиците са си свършили работата.
— Благодаря. Нещо изненадващо в предварителния доклад?
— Канеха се да ми изпратят копие. Ще се свържа с теб веднага щом узная нещо.
— От отдел „Убийства“ си тръгнаха преди около половин час. Мислят, че някой е убил баща ми, нали? Не казаха нищо, но това бе проклетият пръстен на баща ми…
Мис Аврора рязко прочисти гърлото си и той трепна.
— Съжалявам, мем.
— Какво? — запита Рамзи.
— Майка ми е тук — Рамзи каза „аха“, сякаш прекрасно знаеше какво е да ругаеш пред мис Аврора Томс. — Искам да кажа, детектив Меримак заяви, че ще разпита разни хора. Колко време ще мине, преди да добият представа какво се е случило?