Беше като да мъкнеш ледени блокчета към огъня. Помагаше, но не бе достатъчно бързо.
— Хей.
Обърна се към къщата.
— Лизи.
Разтвори ръце, а тя отиде при него с готовност и поне за миг напрежението се стопи. Тя беше ветрецът в косата му, когато бе горещо, сладкото облекчение, когато оставяше товара си, издишането, преди да затвори очи и да се отпусне в прегръдките на съня, от който така отчаяно се нуждаеше.
— Искаш ли да останеш тук довечера? — запита го, докато го галеше по гърба.
— Не знам.
— Можем да останем, ако искаш. Или аз може да си отида и да те оставя малко на спокойствие?
— Не. Искам да съм с теб — галеше я нагоре-надолу по кръста и много искаше да е още по-близо до нея. — Ела тук.
Хвана я за ръката, поведе я зад ъгъла в градината, която тя бе превърнала в истински шедьовър, двамата минаха покрай официалната оранжерия и тръгнаха по тухлената пътека, която водеше към басейна. Тялото му се сгорещи още повече, когато се затвориха в една от къщичките за преобличане с техните тенти и открити веранди, люлеещи се столове, барове и грилове. Басейнът се осветяваше откъм дъното, аквамариновият блясък ставаше по-силен, докато последните лъчи на слънцето се стопяваха над онази част на реката, която беше в Индиана.
Щурците пееха, но беше прекалено рано за светулките. Магията на нежната и влажна нощ бе навсякъде, мелодия, която бе толкова сексуална, колкото голо тяло, макар да бе невидима.
В къщата край басейна имаше три стаи за преобличане, всяка със свой собствен душ и вана. Той избра първата, защото беше най-голямата. Дръпна Лизи в дневния кът, затвори и заключи вратата.
Остави лампите да светят. С отблясъците на светлините на басейна, които струяха през прозорците, виждаше достатъчно добре.
— Чакам това през целия ден.
Докато говореше, я дръпна в обятията си, притисна я към гърдите си, бедрата им се докосваха, раменете й бяха под дланите му.
Устните й бяха меки и сладки и когато езикът му се плъзна навътре, тя прошепна името му по начин, който извика у него желание да влезе много по-навътре и много по-бързо. Но имаше неща, които трябваше да й каже. Подозрения, от които се страхуваше, но които трябваше да сподели. Планове, които трябваше да бъдат направени.
— Лизи…
Тя прокара ръце през косата му.
— Да?
— Знам, че сега не е подходящият момент. Във всяко отношение.
— Можем да отидем в стаята ти?
Лейн се отдръпна от нея и закрачи из тясното пространство. Което бе равносилно на това да се разхождаш из шкафче в съблекалня на гимнастически салон.
— Исках това да бъде съвършено.
— Да се връщаме.
— Иска ми се да можех да ти предложа повече. И ще го направя. След като всичко това приключи. Не знам точно какво ще бъде, но в бъдещето ни ще има нещо важно — съзнаваше, че говори на себе си. — Може би фермата, за която мечтаеш. Или сервиз за автомобили. Или заведение за хранене. Кълна се, че сегашното положение няма да е вечно…
И щеше да бъде разведен. По дяволите, може би трябваше да почака?
Не, реши той. Животът бе прекалено несигурен и винаги бе съжалявал за пропуснатите моменти. Да чакаш, докато ще можеш да постъпиш правилно, да дадеш и на себе си, и на любимия желаните неща, беше лукс за щастливците, в чийто живот трагедията още не се е появила.
Искаше да започнат бъдещия си живот далеч от Ийстърли и Шарлмонт още тук и сега. Искаше тя да знае, че е най-важното нещо за него. Дори Рим да гореше, тя пак щеше да е най-важното, и то не защото бе билетът му да замине оттук, а защото я обичаше и очакваше с нетърпение да създаде живот за нея и за себе си.
Всъщност отчаяно копнееше за свободата, която се мъчеше да заслужи.
Погледна я, а тя просто поклати глава и му се усмихна.
— Нямам нужда от нищо повече. Само от теб.
— Господи… Обичам те. И това трябва да е съвършено.
На друго място. И с пръстен. И шампанско.
„Не — помисли си той, цялото му внимание бе посветено на Лизи. — Тя не беше Шантал. Не се интересуваше от кънтри клуба, от чековете и от лъскави неща, с които да се хвали пред приятелите си.“
Лейн падна на едно коляно, взе ръцете й в своите и целуна всяка от дланите й. Очите й горяха, сякаш се бе досетила какво ще последва и не можеше да повярва, а той откри, че се усмихва.
Къща край басейна. Кой би помислил, че това ще се случи в къщата край басейна.
Е, по-добре така, отколкото пред половината полиция на Шарлмонт с извадени оръжия.