— Ще се омъжиш ли за мен? — каза.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Едуард пое по дългия път към дома, по селските пътища, които водеха към най-известните ферми за коне на окръг Огдън, а фаровете на пикапа бяха единственото осветление сред хълмистия пейзаж. Прозорецът бе свален, ветрецът бе топъл и галеше лицето му, а той дишаше дълбоко… но ръцете му стискаха здраво кормилото, а стомахът му се свиваше.
Мислеше за Сътън и онзи неин политик.
Да, доколкото знаеше, проклетият Дъгни бе джентълмен. Беше верен на съпругата си и за разлика от много мъже, след като овдовя, не тръгна с някоя двайсет и петгодишна красавица мечта. Вместо това се посвети на децата си и на обществото.
И човек всъщност можеше да повярва, че всичко това е истина, защото, ако имаше доказателства за противното, вестниците щяха да го публикуват или пък противниците му щяха да изложат кирливите му ризи на показ по време на кампанията.
Така че наистина той бе джентълмен или поне така изглеждаше. По дяволите, само мъж, който си е изгубил ума, нямаше да види в Сътън чистокръвната жена. А фактът, че тя беше богата, ни най-малко не вредеше.
Макар че дори да нямаше и пукната пара, тя пак щеше да е желана партия. Беше уравновесена. Забавна. Страстна. Наивна, сладка и умна. Способна да се изправи срещу мъжа и да го нахока за глупостта му, като в същото време го накара да почувства тестостерона в кръвта си.
Но тя грешеше за едно. Онзи мъж — губернатор или не, щеше да опита да я вкара в леглото си тази вечер.
По дяволите…
Най-тъжното бе, че не го тревожеше абсолютно нищо у и около губернатора. Тревожеше го отговорът на Сътън, макар да не му се искаше да го признае.
Основното бе, че проклетият Дъгни бе удивителен мъж и я заслужаваше, защото самият той имаше много качества. И тя щеше да го разбере.
А Едуард не можеше да направи нищо по въпроса.
А дали трябваше да направи нещо, за бога? Хайде, какво не бе наред с него? Защо би искал да й попречи да има потенциално задоволителна, щастлива, здравословна връзка?
Защото я искам за себе си.
Докато вътрешният му глас продължаваше да го упреква, единственото, което го спираше от това да подкара колата към някое дърво, просто за да го накара да млъкне, беше фактът, че нямаше право да съсипва пикапа на Шелби.
И така, той само удари два пъти с юмрук по кормилото и засипа вътрешността на кабината с ругатни.
Много мили по-късно, когато Едуард най-после реши да се прибере в „Ред енд Блек“, вместо просто да кара наоколо като шестнайсетгодишно момче, чието гадже мажоретка се кани да отиде на бала с друг футболист, откри, че е успял да изразходва половината от горивото в резервоара на Шелби. Спря на някаква бензиностанция до една от свободните колонки и затърси кредитната си карта. Нямаше я. Портмонето му — също.
Изруга, качи се обратно в пикапа и стигна до главния вход на „Ред енд Блек“. Когато се озова между двата каменни стълба, той изобщо не се беше успокоил, но да шофира почти през цялата нощ и да остави Шелби с празен резервоар, не беше решение. Само щеше да се изложи на опасността да се качи при някого на автостоп и после да води смущаваш разговор с Моуи и/или Джоуи, когато се наложеше да отидат да вземат пикапа на Шелби.
Едуард спря пред хамбар „Б“, взе ключовете със себе си и дори се наведе, за да вдигне прозореца. Отвори вратата на къщичката с очакването вътре да няма никого.
Но Шелби бе там и спеше на стола му с колене, допрели брадичката й, и наклонена на една страна глава. Погледът му мина покрай нея и той видя, че кухнята е разтребена и почистена и беше готов да заложи способността си да се движи на това, че в хладилника го чака купа с храна.
Затвори тихо вратата.
— Шелби?
Тя се събуди и скочи от стола с пъргавина, за която той й завидя. Конската й опашка се бе изкривила на една страна, затова тя дръпна ластика и косата й се разпиля по раменете.
Беше по-дълга, отколкото мислеше. А също и по-светла.
— Колко е часът? — запита тя и отново прибра косата си в конска опашка.
— Девет.
— Кобилата не е с теб, нали?
— Не е.
— Оставих ти купа в хладилника.
— Знам — откри, че следи движенията й — всичко, от най-малкото преместване на краката й до жеста, с който прибира зад ухото си непослушен кичур коса. — Знам. Благодаря.
— Ще се видим на сутринта тогава.
Като минаваше покрай него, той я хвана за ръката.
— Не си отивай.
Тя не го погледна. Очите й… останаха приковани в дъските на пода. Но задиша по-бързо и той знаеше какъв ще бъде отговорът й.
— Остани с мен тази вечер — чу се да казва той. — Не заради секса. Просто… остани с мен.