Шелби дълго не помръдна.
Но накрая го хвана за ръката и той я последва в тъмната спалня. Блясъкът на охранителните светлини на хамбара проникваше през ръчно ушитите пердета от кариран памучен плат и хвърляше леки сенки върху обикновеното бюро и скромното широко легло, което дори нямаше табла.
Дори не беше сигурен дали има чаршафи под завивката.
Спеше в креслото много често, откакто се бе нанесъл тук. Или по-скоро изгубваше съзнание, докато седеше в проклетото нещо.
Едуард отиде в банята и си изми зъбите. Когато излезе, тя бе дръпнала завивките.
— Изпрах ги вчера — каза, докато той приближаваше от другата страна на леглото. — Не бях сигурна дали си спал в леглото, или не.
— Няма нужда да се грижиш за мен.
— Знам.
Тя първа легна в леглото, напълно облечена, и той още веднъж й завидя заради лесните движения, краката й се протягаха, без да пукат, гърбът й се превиваше без болка. А той зае хоризонтално положение със стонове и ругатни и когато главата му най-после се отпусна на възглавницата, трябваше да възстанови равномерното си дишане.
Шелби се обърна към него и ръката й погали плоския му стомах. Той замръзна, макар да бе с тениска. И горна дреха.
— Студен си — каза тя.
— Така ли? — наклони глава и я погледна. — Мисля, че си права…
Тя го целуна, меките й устни погалиха неговите.
После се отдръпна и прошепна:
— Няма нужда да го казваш.
— Какво?
— Не ми дължиш нищо, освен работата. И нямам нужда от нищо друго.
Той изсумтя, когато повдигна ръка, за да плъзне върховете на пръстите си по брадичката й и после надолу по шията й. Откри, че се радва на тъмнината.
— Нямам нищо и не мога да дам нищо на никого. И ти си първият човек, който ме кара да съжалявам за това. Иска ми се да бях различен.
Едуард взе мазолестата й ръка и я постави в средата на гърдите си.
— Студен съм.
— Знам. Знам и нещо друго за теб. През целия си живот съм работила в близост до животни. Не очаквам някой кон да бъде повече или по-малко от кон. И не е необходимо с хората да бъде различно.
Това бе най-странното. Откакто бе отвлечен от онзи хотел в Южна Америка, цялото му тяло бе напрегнато. Първо от ужас. По-късно от болката, защото мъченията и гладът го бяха изтощили. А после, след като го спасиха, тялото му изобщо не функционираше добре, а и трябваше непрекъснато да се бори с желанието за самоубийство.
— Усещам, че ме гледаш втренчено — каза тихо.
— Така е. И всичко е наред. Както казах, не ми дължиш нищо. Не очаквам нищо от теб.
По някаква причина той се замисли за сина на Моуи, Джоуи. Красиво, високо и мускулесто момче на нейната възраст. Страхотен с конете, с добър характер, а и изобщо не беше глупав.
Тя трябваше да прекарва нощите си с някого като него.
— Защо тогава правиш това? — прошепна той.
— Решението е мое, нали? Мой избор, който не се налага да обяснявам на когото и да било, включително и на теб.
Спокойното й и откровено изявление, както и идеята, че го приемат точно такъв, какъвто е… доведе до странно и чудно усещане.
И колкото по-дълго лежеше до Шелби, толкова повече тялото му се отпускаше. Или може би беше душата му. Шелби беше единственият човек, който не го сравняваше с предишното му „аз“. Тя нямаше минало с него, по което да скърби. Не очакваше от него да се извиси над сполетялата го трагедия, да се присъедини отново към семейната компания, да застане начело на семейството си.
Той беше като кон, който се възстановява от нараняване навън в пасището, изложен на природните стихии… кон, който тя бе готова да храни и да се грижи за него. Може би тя не знаеше как да постъпи по друг начин, когато видеше страдание.
Издиша свободно и сякаш години се смъкнаха от гърба му. Всъщност, до този момент не бе осъзнавал теглото, което бе носил в сърцето си. Или пък негодуванието, което изпитваше към всички, които бяха част от стария му живот. Всъщност… истината беше, че ги мразеше всичките, всеки, който го наблюдаваше внимателно със съжаление, шок и тъга в очите. Искаше му се да им изкрещи, че не е искал онова, което се бе случило с него, нито пък онова, в което се бе превърнал — и че сполетялата го трагедия не е тяхна шибана работа.
Мислеха, че е смущаващо да го наблюдават? Майната им. Той трябваше да премине през всичко това и да оцелее.
Но направи едно последно нещо за семейството си, един последен жест, за да изравни резултата, и сега вече бе приключил с тази драма. Ненавиждаше и Сътън, макар тя да не бе по-виновна, от когото и да е от тях.