Шелби обаче… Шелби бе освободена от всичко това. Беше чиста в сравнение с обхваналата другите зараза. Беше свеж въздух в контейнер за боклук. Беше гледката навън в онова, което без нея щеше да бъде килия без прозорци.
Едуард изстена, когато се подпря на едното си рамо и я целуна в отговор. И под устните му устата й бе открита и честна като самата нея. Той веднага се втвърди.
Но вместо да плъзне ръка под суитчъра й и в дънките, той се отдръпна и я притисна към себе си.
— Благодаря ти — прошепна.
— За какво?
Той само поклати глава. И затвори очи.
За пръв път, откакто му се струваше цяла вечност, той заспа… трезвен.
— Брак, ха.
Лизи стоеше изправена над Лейн и се усмихваше толкова широко, че бузите я боляха. Държеше лицето му в дланите си. Господи, той бе страшно красив, така разтърсващо привлекателен дори с торбичките под очите, с наболата по страните му брада и леко прерасналата коса.
— Молиш ме да се омъжа за теб? — чу се тя да казва. И наистина за миг беше останала без дъх.
Той кимна.
— И знаеш ли какво ще ти кажа? Сега усмивката ти е една на милион.
— Знаеш ли… — тя прокара длани през косата му… — не съм от онези жени, които са планирали сватбата си, когато са били още на пет.
— Не съм изненадан.
— Дори не съм сигурна дали искам да съм в рокля и няма да се омъжа в църква.
— Аз съм атеист, така че нямам нищо против.
— И колкото по-малка е сватбата, толкова по-добре. От всичко най-малко искам някое голямо публично събитие.
Той плъзна длани нагоре и надолу по краката й — притискаше, милваше, възбуждаше я.
— Разбрах.
— И разводът ти…
— Ще бъде факт. Самюел Ти ще се погрижи за това.
— Добре…
Лейн вдигна ръка, сякаш беше в училище, и тя каза:
— Хъм?
— Това „да“ ли е?
Тя се наведе и притисна устните си в неговите.
— Абсолютно „да“.
В следващия миг той вече я бе занесъл до шезлонга, тежкото му топло тяло я покриваше, целуваха се дълбоко, смееха се и пак се целуваха. А после тя бе гола и той — също.
Тя произнесе тихо името му, когато той влезе в нея и о, Господи, бе добър, проникваше нежно и дълбоко в нея, разтягаше я, доминираше над нея. Никога не му бе казвала колко й харесва усещането за него върху нея, как обожаваше да хване китките й и да задържи ръцете й над главата, как се възбуждаше, когато той бе алчен и малко груб.
Но той знаеше.
Лейн знаеше всичко и предложението му бе съвършено. Нищо прекалено показно, многословно и не, тя не искаше от него огромен диамантен пръстен. Всичко, от което имаше нужда, бе той. Искаше само двамата да са заедно.
Що се отнасяше до нея, годежът им започваше по съвършен начин.
Да, Лейн бе обграден от хаос. Да, не се знаеше от колко от проблемите ще се отърси. И да, повечето жени, дори и тези с половин мозък, не биха подписали с някого като него — дори и такива, които преследваха парите.
Но любовта по странен начин дава на човек вяра в онези, които обича. И нищо не е гарантирано в живота — нито богатството, нито здравето. В края на деня просто трябва да се отпуснеш… и най-добре е това да стане в прегръдките на любим човек.
Удоволствието се стрелна през нея, Лизи извика името му и отпусна глава на врата му, а той изруга и потъна дълбоко в нея. Така красиво. Така съвършено. Особено й харесваше как лежаха плътно прегърнати след това.
— Господи, обичам те! — каза той в ухото й. — Ти си единственото, което има значение сега.
— Не се страхувам — прошепна тя. — Двамата с теб ще се справим. Някак си. И ще бъдем добре. Само това има значение за мен.
Той се отдръпна леко назад, в сините му очи имаше любов и искрено уважение.
— Ще ти купя пръстен.
— Не искам — тя отново го погали по косата и я приглади там, където се бе разрошила. — Не искам нищо на пръстите или китките си. Не и с работа като моята.
— Значи не може да става и въпрос за диамантен часовник?
— Определено…
Телефонът му, който бе в джоба му, звънна и той поклати глава.
— Пет пари не давам кой е. Не съм…
— Вероятно трябва…
Той сложи край на въпроса, като я целуна и тялото му отново се възбуди. Задвижи се в нея. И Лизи направи същото в такт с него. Имаше толкова много по-лоши неща от това да правиш любов с годеницата си в топла нощ в Кентъки.
Проблемите щяха да почакат, докато приключат. Този малък кът от рая беше само за тях двамата.
Празненство, на което никой друг не бе поканен.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Докато отнесат празните чашки от крем карамела, на Сътън вече й идваше да крещи. Не заради разговора. Губернаторът Дъгни Буун и Томас Джорджтоу, президентът на университета в Шарлмонт, бяха страхотна компания, двама от най-влиятелните мъже в щата, които си бъбреха като стари приятели, каквито бяха. Другите около масата също бяха чудесни: съпругата на Джорджтоу, Берилайн, беше южнячка и прекрасна като сладък чай в горещ следобед, а преподобният и мисис Найс, водачите на най-голямото баптистко общество в щата, бяха солидни и здрави като гранит и весели като слънчев лъч.